На 58 години съм и от три години живея сама. Синът ми Виктор е на 34 и със съпругата му Елена живеят в друг град, на около два часа път от мен.
Не им се меся. Не звъня всеки ден и никога не отивам без покана.
Затова много се зарадвах, когато Виктор ми каза да им гостувам за уикенда.
— Ела в петък. В неделя ще те закарам до автогарата.
Приготвих малък куфар. Сложих домашна баница в кутия и два буркана лютеница, защото Виктор все казва, че купешката не му харесва.
Когато пристигнах, Елена беше любезна, но хладна.
Прегърна ме набързо и веднага прибра бурканите.
Вечерта всичко мина спокойно.
На следващата сутрин станах първа. Направих кафе и започнах да прибирам изсъхналите съдове от сушилника.
Елена влезе и ме видя.
— Остави ги.
— Само помагам.
— Знам къде си държа нещата.
Отдръпнах се.
По-късно Виктор предложи да излезем тримата до пазара.
Елена каза, че имала работа вкъщи.
Докато вървяхме, попитах сина си дали всичко е наред.
— Да, мамо. Просто е уморена.
Повярвах му.
Когато се прибрахме, на гости бяха дошли родителите на Елена и сестра ѝ.
Познавам ги. Седнахме в хола, говорихме за работа и за ремонта, който Виктор планираше.
В един момент майката на Елена каза:
— Хубаво е младите да си имат спокойствие.
Не разбрах защо го каза.
После Елена се засмя.
— Кажи го на Виктор. Той още не може да откаже на майка си.
Всички замълчаха.
Погледнах сина си.
— Аз ли съм поискала да идвам?
Виктор отвори уста, но Елена го прекъсна.
— Не е само този път.
Попитах какво означава това.
Пред собствените си родители тя започна да изброява.
Че звъняла съм на Виктор.
Че съм му пращала храна.
Че съм питала дали са платили една сметка, след като той сам ми беше казал, че е забравил.
— Все едно още е на петнайсет — каза тя.
Баща ѝ се усмихна неловко.
Аз усещах как ми гори лицето.
— Ако съм прекалила с нещо, можеше да ми кажеш насаме.
— Казвала съм на Виктор.
Обърнах се към него.
Той гледаше пода.
Това ми беше достатъчно.
Станах и казах, че ще си почина малко.
Не исках да споря пред хора.
След около половин час чух гласове в коридора. Вратата на стаята беше леко открехната.
— Трябва да поставиш граници — говореше майката на Елена.
После чух снаха ми:
— Ако сега остане и утре, пак ще стане същото.
Започнах да си събирам нещата.
Сгънах блузата, прибрах четката си за зъби и затворих куфара.
Тъкмо си обувах обувките, когато Виктор влезе.
— Къде тръгваш?
— Вкъщи.
— Мамо, не започвай.
Точно тази реплика ме спря.
— Какво започвам?
Той въздъхна.
— Елена просто иска малко пространство.
— Тогава защо ме покани?
Не отговори.
Излязох в коридора.
Елена стоеше до входната врата.
А куфарът ми вече беше отвън.
Тя го беше изнесла, докато говорех със сина си.
Пред родителите си.
Пред сестра си.
Погледнах куфара, после нея.
— Това беше излишно.
— Реших, че така или иначе си тръгваш.
Никой не каза нищо.
Взех дръжката и излязох.
Виктор ме настигна пред блока.
— Ще те закарам.
— Не.
— Мамо…
— Покани ме в дома си, остави жена ти да ме унижи пред всички и сега искаш да ме закараш?
Той мълчеше.
Тръгнах към спирката.
След десетина минути телефонът ми звънна.
Беше бащата на Елена.
Каза, че ме чака с колата на края на улицата.
Първо отказах.
После той каза:
— Не трябваше да позволяваме това да стане пред нас.
Качих се.
По пътя почти не говорихме.
На автогарата той свали куфара ми и ми каза нещо, което още помня.
— Да искаш граници е нормално. Да унижиш човек, за да ги поставиш, не е.
Виктор ми звъня няколко пъти същата вечер.
Не вдигнах.
На следващия ден ми написа, че съжалява и че е трябвало да реагира веднага.
Отговорих му само, че когато реши какво място имам в живота му, може да ми се обади.
Не искам да се кара с жена си заради мен.
Не искам и ключ от дома им, нито покани всяка седмица.
Искам само никога повече да не стоя пред чужда врата с куфар в ръка и да се чудя защо собственото ми дете мълчи.
Трябва ли да простя веднага на сина си или имам право да се отдръпна?
