На 39 години съм, омъжена съм за Мартин от единадесет години. Имаме нормален живот, две заплати, кредит за апартамента и вечния спор кой е забравил да купи препарат за съдове.
Свекърва ми Румяна е на 67.
Живее сама в съседен град и отношенията ни винаги са били прилични. Не сме близки, но никога не сме имали големи скандали.
Преди месец започна да се оплаква на Мартин, че ѝ е самотно.
Той започна да ѝ звъни по-често.
Една вечер ми каза:
— Мама май ще идва за известно време.
Попитах колко е това известно време.
— Две-три седмици.
Не възразих.
В събота изчистих малката стая, в която държахме бюрото ми и сушилника. Смених чаршафите на разтегателния диван и освободих един рафт в гардероба.
Румяна пристигна с три големи чанти.
После Мартин слезе до колата и донесе още два кашона.
Погледнах го.
— За две седмици ли е това?
Той избегна очите ми.
— Ще говорим после.
Това после дойде вечерта.
Румяна вече беше разпределила дрехите си в гардероба, а в банята имаше нова пластмасова кошничка с нейните неща.
Мартин ме дръпна в коридора.
— Мама ще остане при нас.
— Колко?
Той замълча.
— Засега постоянно.
Помислих, че се шегува.
— И кога решихме това?
— Не започвай.
Тези две думи ме ядосаха повече от самата новина.
— Не започвам. Питам кога двамата решихме кой ще живее в нашия дом.
Мартин въздъхна.
— Тя ми е майка.
— Никой не спори с това.
Следващите дни станаха странни.
Прибирах се от работа и намирах разместени шкафове. Румяна премести чашите, защото според нея били неудобно подредени.
Сложи друга покривка в хола.
Една вечер намерих работните си папки в кашон.
— Преместих ги, че заемат място — каза тя.
Бюрото ми вече беше затрупано с нейни вещи.
Опитах се да говоря с Мартин.
Все получавах едно и също:
— Дай ѝ време.
В неделя дойдоха братът на Мартин и жена му.
Седнахме в хола на кафе.
Разговорът някак стигна до апартамента на Румяна.
Тогава братът на Мартин каза:
— Добре поне, че вече решихме въпроса.
Погледнах го.
— Какъв въпрос?
Всички замълчаха.
Румяна оправи ръкава на блузата си.
Мартин пребледня.
Оказа се, че апартаментът на свекърва ми щял да бъде даден под наем.
И нещо повече.
Мартин и брат му били обсъждали това от седмици.
— Значи не е дошла временно — казах.
Никой не отговори.
Тогава Румяна каза пред всички:
— Не разбирам защо правиш проблем. Апартаментът е на сина ми колкото и твой.
Сякаш някой ме удари с мокра кърпа през лицето.
Аз плащам половината кредит вече девет години.
Половината ремонт.
Половината сметки.
Но пред всички изведнъж се оказах гостенка в собствения си дом.
Погледнах Мартин.
— Така ли мислиш и ти?
Той каза:
— Не я карай да се чувства нежелана.
Станах.
Отидох до шкафа в коридора и извадих папката с документите за жилището.
Върнах се и я сложих до себе си.
— Няма да гоня никого. Но утре отменяте наемателите.
Мартин ме погледна изненадано.
— Какво?
— Майка ти има собствен дом. Ако иска да го дадете под наем, първо ще седнем тримата и ще решим колко време ще живее тук. Не получавам готови решения за собствения си живот.
Румяна стана и каза:
— Явно преча.
— Не. Пречи ми начинът, по който всичко беше решено зад гърба ми.
Братът на Мартин не каза повече нищо.
На следващата сутрин Мартин отмени срещата с бъдещите наематели.
След три дни Румяна се върна в апартамента си.
Не съм я гонила.
Даже ѝ помогнах да занесем част от багажа.
С Мартин още оправяме отношенията си. За първи път от години спим ядосани и закусваме почти без думи.
Но не съжалявам.
Мога да направя място в дома си за човек, когото обичам.
Не мога да направя място за решение, в което моето мнение изобщо не съществува.
Правилно ли постъпих или трябваше да приема свекърва си, за да запазя мира в семейството?
