На 62 години съм и живея сама от осем години. Съпругът ми отиде при Бог, а дъщеря ми Елица отдавна има свое семейство и дом.
Апартаментът ми не е голям. Две стаи, стара кухня и балкон, на който всяка пролет слагам по няколко саксии с мушкато.
Но е моят дом.
Една неделя Елица дойде с мъжа си Борис. Донесоха сладки, а аз направих кафе и извадих покривката, която пазя за гости.
Още щом седнаха, усетих, че нещо има.
Елица постоянно поглеждаше Борис.
Накрая той каза:
— Мамо, ние мислихме много.
Когато зет ми започне с ние мислихме, обикновено решението вече е взето.
— За какво?
Елица остави чашата си.
— За теб.
Усмихнах се.
— Аз съм добре.
— Знаем. Но апартаментът ти е голям за един човек.
Погледнах към двете стаи.
— Чак пък голям.
Борис се засмя неловко.
После Елица започна да ми обяснява.
Техният син вече имал нужда от собствена стая. Жилището им било тясно. Цените на по-големите апартаменти били високи.
Всичко това го знаех.
Само не разбирах какво общо има с мен.
Докато Елица не каза:
— Можеш да се преместиш в гарсониерата на баба.
Гарсониерата беше на майката на покойния ми съпруг. Малка, на другия край на града и необитавана от години.
Първо реших, че не съм чула правилно.
— Защо да се местя там?
Елица ме погледна така, сякаш отговорът е очевиден.
— Ние ще дойдем тук.
Настъпи тишина.
Чуваше се часовникът в коридора.
— Значи вече сте го решили?
— Не сме го решили — каза Борис. — Просто обсъждаме вариант.
— С кого го обсъждате?
Никой не отговори.
След малко Елица каза:
— Мамо, някой ден този апартамент така или иначе ще остане за мен.
Това изречение ме удари най-силно.
Не защото не беше вярно.
А защото говореше за дома ми като за нещо, което просто чака да стане нейно.
Станах и прибрах чашите.
Елица ме последва в кухнята.
— Недей веднага да се обиждаш.
— Не се обиждам.
— Тогава помисли разумно. За какво са ти две стаи?
Погледнах я.
— За да живея в тях.
Тя въздъхна.
— Все едно говорим с чужд човек.
След това си тръгнаха.
Мислех, че разговорът е приключил.
Три дни по-късно съседката ми ме спря пред входа.
— Значи ще се местиш?
Замръзнах.
— Къде?
Тя също се смути.
Оказа се, че Елица вече беше идвала с Борис и говорила пред две съседки как щели да ремонтират апартамента.
Дори обсъждали дали стената между кухнята и хола можела да се махне.
Стоях с торбата от магазина в ръка и чувствах такъв срам, че не знаех къде да гледам.
Хората вече знаеха, че напускам дома си.
Само аз не знаех.
Вечерта се обадих на Елица.
— Идвала ли си тук да говориш за ремонт?
Замълча.
— Само гледахме възможностите.
— Без да съм казала, че се местя?
— Мамо, защо правиш драма?
Тогава нещо в мен се промени.
Не повиших тон.
— Утре искам да ми върнеш резервния ключ.
— Какво?
— Ключа.
— Аз съм ти дъщеря.
— Именно. Затова трябваше първо да говориш с мен.
На следващия ден Елица дойде.
Беше ядосана.
Остави ключа върху шкафа във входа.
— Не очаквах да постъпиш така със собственото си семейство.
Погледнах я.
— А аз не очаквах семейството ми да планира живота ми без мен.
Тя си тръгна, без да ме прегърне.
Не сме говорили вече почти две седмици.
Вчера Борис ми се обади.
Каза, че Елица плаче и че можело поне да направя компромис.
Попитах го какъв.
— Да им дадеш апартамента за няколко години. Ти пак ще си имаш жилище.
Погледнах стария шкаф в хола. Съпругът ми го сглобяваше цяла неделя преди повече от двайсет години и една вратичка още стои леко накриво.
После погледнах снимките върху него.
Не става дума за квадратни метри.
Не става дума дори за апартамента.
Става дума за това, че хората, които обичам най-много, решиха, че на 62 години моят живот вече може да бъде местен като мебел.
Може би един ден жилището наистина ще бъде на Елица.
Но днес аз още съм тук.
И докато съм тук, искам поне аз да решавам къде е домът ми.
Вие как мислите?
