Станах на 51 миналия месец. Не обичам големи празненства, затова поканих само най-близките в двора на къщата ни — брат ми Стефан със съпругата си, две братовчедки и един стар семеен приятел.
Жена ми беше наредила масата под асмата. Имаше печени чушки, домашна питка, картофи и купа с домати от градината.
Всичко беше спокойно, докато Стефан не започна да говори за старата къща на баща ни на село.
Баща ни е на 78 години и още живее там сам. Аз минавам почти всяка седмица — цепя дърва, поправям каквото се счупи, водя го до магазина и му нося лекарства, когато има нужда.
Стефан ходи рядко.
Не съм му го натяквал.
Работи много, живее по-далеч и винаги съм си казвал, че всеки помага както може.
По едно време братовчедка ми попита дали баща ни още мисли да прехвърли къщата на двама ни.
Стефан остави вилицата си и каза:
— Ако пита мен, няма да е честно да е поравно.
Помислих, че се шегува.
— Защо?
Той се облегна назад.
— Защото ти вече си получил достатъчно.
Всички около масата млъкнаха.
Попитах какво точно съм получил.
Стефан започна да изброява.
Преди осем години баща ни ми беше дал стария си моторен трион. После ми беше подарил дървения шкаф от мазето, когато правех ремонт. Миналата година ми беше дал и няколко инструмента.
— Все нещо отива при теб — каза Стефан.
Не можех да повярвам.
— Трионът не работеше. Аз го ремонтирах. А шкафа татко щеше да го хвърля.
— Няма значение. Все ти взимаш.
Жена му мълчеше и гледаше в чинията.
Тогава Стефан каза нещо, което още чувам в главата си.
— И да не забравяме, че постоянно ходиш при него. Човек може да си помисли, че си подготвяш нещата отрано.
Беше ми горещо, въпреки че вече се свечеряваше.
Погледнах хората около масата.
Никой не се засмя.
Станах и влязох в къщата.
Не за да избягам.
В коридора има едно старо чекмедже, където държа бележки, гаранции и документи. Извадих една папка и се върнах.
Сложих я пред Стефан.
Вътре бяха касови бележки за материали за покрива на баща ни, фактури за дърва, платени сметки и списък, който жена ми беше водила, защото понякога забравяхме кой месец какво сме купили.
— Не ти ги показвам, за да ми ги връщаш — казах. — Показвам ти ги, защото явно смяташ, че ходя при татко да взимам.
Стефан прелисти две страници.
После затвори папката.
— Никой не те е карал да правиш това.
Това беше моментът, в който нещо в мен просто се промени.
Не заради парите.
Не заради къщата.
А защото брат ми беше превърнал грижата за баща ни в някаква хитрост.
Семейният ни приятел, който почти не беше говорил цяла вечер, се обади:
— Стефане, миналата зима кой кара баща ви до мен, когато колата му не палеше?
Стефан не отговори.
— Брат ти. А ти дори не знаеше, че колата е развалена.
Стана неловко.
Стефан се ядоса и каза, че всички сме се били наговорили срещу него.
После със съпругата си си тръгнаха.
След два дни баща ми ми се обади.
Стефан вече му беше разказал своята версия.
Отидох при татко същата вечер. Седнахме на пейката пред къщата, а той чистеше с джобно ножче една ябълка.
— За къщата ли се карате? — попита.
Казах му истината.
— Аз не искам къщата, татко. Остави я на когото решиш.
Той спря да реже ябълката.
— А тогава защо идваш всяка седмица?
Погледнах го.
— Защото си ми баща.
Той само кимна.
Миналата неделя Стефан ми писа да му изпратя копие от документите за имота.
За първи път не му отговорих веднага.
Няма да се състезавам с брат си кой е по-добър син. Няма да доказвам защо съм носил дърва, сменял съм керемиди или съм седял с баща ни на двора.
Но вече няма и да мълча, когато някой представя грижата ми като корист.
Правилно ли постъпих, че спрях да се оправдавам пред брат си?
