Познаваме се с Мария от повече от двайсет години. Работехме заедно в един магазин за дрехи, после и двете сменихме работа, но приятелството остана.
Знаех кога има проблем със сина си, кога се кара със съпруга си, кога не ѝ стигат парите до заплата.
Тя знаеше същото за мен.
След развода ми преди шест години Мария беше човекът, който най-често ме вадеше от вкъщи.
— Обличай се. Ще пием кафе.
Идваше с малката си сива кола и натискаше клаксона пред блока.
С времето започнахме да се виждаме всяка сряда след работа.
Едно и също квартално кафене, една и съща маса до прозореца.
Аз поръчвах кафе и минерална вода. Мария обикновено вземаше чай.
Преди няколко месеца обаче нещо се промени.
Мария започна да гледа телефона си постоянно.
Понякога аз говорех, а тя само кимаше.
— Извинявай, слушам те.
Но виждах, че не ме слуша.
Започна и да отменя срещите ни.
Първо имаше работа.
После трябвало да помогне на сестра си.
После била изморена.
Не се сърдех.
Всички имаме живот.
Миналия месец моя колежка имаше имен ден и ни почерпи в офиса. Докато ядяхме торта в стаята за почивка, телефонът ми иззвъня.
Беше Мария.
— Свободна ли си довечера?
Зарадвах се.
Не се бяхме виждали почти три седмици.
— Да.
— Хайде в седем в нашето кафене.
Пристигнах десет минути по-рано.
Мария вече беше там, но не беше сама.
С нея седяха още две жени, които познавах бегло.
Едната беше нейна братовчедка, другата нейна бивша колежка.
Седнах при тях.
Разговорът вървеше нормално, докато Мария не отиде до тоалетната.
Бившата ѝ колежка ме погледна и каза:
— Радвам се, че най-после дойде и ти.
— Най-после?
Тя се усмихна.
— Мария все казва, че не те кани с нас, защото не обичаш много хора.
Погледнах я.
Никога не бях казвала подобно нещо.
Тогава братовчедката на Мария се намеси:
— Ама тя просто те пази. След развода ти май доста тежко го прие.
Усетих как стомахът ми се сви.
— Какво общо има разводът ми?
Жената явно разбра, че е казала повече, отколкото трябва.
— Нищо. Просто Мария казва, че си самотна и гледа да те извежда понякога.
Точно тогава Мария се върна.
Погледнах я.
— Ти ли им каза това?
Тя веднага разбра.
Седна и започна да сгъва салфетката си.
— Какво значение има?
— Казала си, че ме извеждаш, защото съм самотна?
Мария въздъхна.
— Не го приемай така.
Другите две жени мълчаха.
На съседната маса някой разбъркваше кафе и лъжичката удряше в чашата.
— Как да го приема?
Мария ме погледна раздразнено.
— Понякога ми е трудно да ти отказвам. Знам, че нямаш много хора около себе си.
Това ме заболя повече, отколкото очаквах.
Защото през всичките тези години мислех, че и тя има нужда от нашите срещи.
Не че ме включва в графика си като задължение.
— Значи всяка сряда идваш от съжаление?
— Не съм казала това.
— Току-що почти го каза.
Мария се изчерви.
После изрече:
— Просто след развода стана по-затворена. Не исках да те оставям съвсем сама.
Пред две почти непознати жени.
Все едно аз бях някакъв проект, който тя поддържа от добрина.
Станах.
Мария хвана чантата си.
— Сега къде тръгна?
— Вкъщи.
— Пак правиш всичко прекалено лично.
Този път се усмихнах.
— Приятелството е лично, Мария.
Платих си кафето и си тръгнах.
На следващия ден тя ми изпрати съобщение.
Написа, че съм я поставила в неудобно положение пред хората.
Не отговорих.
Минаха две седмици.
Миналата сряда в шест без десет автоматично погледнах часовника.
Това беше времето, когато обикновено започвах да се приготвям за нашето кафе.
Стоях в кухнята с торбата от магазина върху плота.
За момент ми стана ужасно празно.
После телефонът ми звънна.
Беше една жена от работата, с която напоследък често обядваме.
— Ще ходя да гледам обувки. Искаш ли да дойдеш?
Почти отказах по навик.
После казах:
— Добре.
Разходихме се повече от час.
Говорихме за работа, за цените, за една рецепта, която и двете бяхме объркали.
Нищо специално.
Но когато се прибрах, осъзнах нещо.
Не искам някой да прекарва време с мен, защото се страхува, че иначе ще бъда сама.
Предпочитам една истинска среща на месец пред четири срещи от задължение.
Мария ми писа отново вчера.
— Ще пием ли кафе някой ден?
Още не съм отговорила.
Не защото я мразя.
А защото вече не знам дали човекът, когото съм наричала най-добрата си приятелка двайсет години, е идвал при мен с желание или просто от чувство за дълг.
Какво бихте направили вие?
