На 47 години съм и работя в малка фирма за доставки вече девет години. Не съм конфликтен човек. Идвам навреме, върша си работата и рядко се включвам в офисните клюки.
Преди около година назначиха Десислава.
Тя е на 36, много общителна и от онези хора, които за две седмици вече знаят кой с кого живее, кой каква заплата взима и кой защо е закъснял сутринта.
В началото се разбирахме добре.
Пиехме кафе в почивката и понякога ѝ помагах с документи, защото беше нова.
После започнах да забелязвам нещо.
Десислава нямаше никакво чувство за лични граници.
Взимаше химикалки от бюрата, отваряше чужди чекмеджета за телбод, преместваше чаши.
Казваше:
— Е, нали сме колеги.
Един ден дори използва крема за ръце, който държах до компютъра.
Помолих я спокойно:
— Деси, ако ти трябва нещо мое, просто ме попитай.
Тя се засмя.
— Добре де, няма да ти изям крема.
Не отговорих.
Имаме малки шкафчета в коридора до кухнята. В моето държа резервна жилетка, чадър, обувки и понякога лични документи, които не искам да оставям на бюрото.
Миналия понеделник имах среща извън офиса.
Върнах се малко след обяд.
Още от коридора чух смях.
Когато влязох в общото помещение, видях четирима колеги около бюрото на Десислава.
А върху него стоеше една малка кутия.
Моята.
Бях я сложила сутринта в шкафа.
Вътре имаше часовник, който бях купила за рождения ден на баща ми.
Спрях до вратата.
— Откъде взе това?
Всички млъкнаха.
Десислава държеше часовника в ръката си.
— Спокойно. Само го гледаме.
— Откъде го взе?
Тя посочи към коридора.
— От шкафчето ти.
Не можех да повярвам.
— Защо си отваряла шкафчето ми?
Тя сви рамене.
— Търсех чадър. Започна да вали.
Един колега тихо каза:
— Деси, върни го.
Но тя вместо това се засмя.
— Какво толкова? Все едно съм го откраднала.
После погледна часовника и добави пред всички:
— Даже се чудех за кого е. Не изглежда като нещо, което ти би купила.
Това вече ме засегна.
Не само беше ровила в личните ми вещи.
Сега стоеше пред колегите и коментираше какво мога и не мога да си позволя.
Взех часовника от ръката ѝ.
— Никога повече не отваряй шкафа ми.
Тя се усмихна.
— Голямо самочувствие имаш напоследък.
Точно тогава управителят ни излезе от кабинета си.
Беше чул последните думи.
Попита какво става.
Десислава веднага каза:
— Нищо. Тя прави проблем за един чадър.
Аз вече щях да замълча.
Тогава най-тихата ни колежка, Елена, стана от мястото си.
— Не е за чадъра.
Всички я погледнахме.
— Десислава отваря шкафовете и на други хора.
Настана пълна тишина.
Още двама колеги потвърдиха.
Оказа се, че не съм единствената.
На единия беше взимала зарядното без разрешение. На другата беше отваряла чантата, защото търсела мокри кърпички.
Управителят я извика в кабинета.
След двайсет минути Десислава излезе червена и ядосана.
На следващия ден на всички шкафове сложиха индивидуални ключалки.
Десислава почти не ми говори.
Вчера ме спря до копирната машина.
— Заради теб сега всички ме гледат като крадла.
Казах ѝ:
— Аз не съм казвала, че си крадла. Казах ти да не пипаш личните ми неща.
Тя поклати глава и си тръгна.
Часовника подарих на баща ми вечерта.
Докато му го слагах на ръката, си дадох сметка колко пъти съм премълчавала дребни неща само за да не ме нарекат конфликтна.
Вече не искам да го правя.
Да пазиш личните си граници не означава, че си лош колега.
Но Десислава още твърди, че съм я унижила пред всички.
Правилно ли постъпих или трябваше да замълча?
