На 46 години съм и до преди два месеца работех като администратор в малка транспортна фирма в Пловдив. Не печелех много, но си плащах сметките и не зависех от никого.
Разведена съм от осем години. Дъщеря ми вече живее отделно и се справя сама.
Най-близкият ми човек през последните години беше приятелката ми Силвия.
Познаваме се още от училище.
Когато се разведох, тя беше човекът, който идваше вечер с баничка от кварталната фурна и сядаше с мен в кухнята.
Когато тя имаше проблеми в работата, аз я слушах с часове по телефона.
Не сме си водили сметка коя на кого колко е помогнала.
Поне аз така мислех.
Миналата година пералнята ми се повреди точно след като бях платила годишната застраховка на колата.
Силвия ми даде 600 лева.
Отказвах.
Тя настоя.
— Ще ми ги върнеш, когато можеш. Нали затова сме приятелки.
Започнах да ѝ връщам по 100 лева.
После майка ми имаше нужда от ремонт на бойлера и един месец пропуснах.
Оставаха 300 лева.
Силвия никога не беше казвала нищо.
Докато не останах без работа.
Шефът ни събра в понеделник сутринта и каза, че фирмата намалява персонала.
Следобед вече прибирах чашата си, зарядното и малката саксия от бюрото в хартиена торба.
Седнах в колата и първо се обадих на Силвия.
— Освободиха ме.
Тя замълча.
Очаквах да каже нещо като Ще се оправиш.
Вместо това попита:
— А моите 300 лева?
Реших, че не съм я разбрала.
— Какво за тях?
— Ще можеш ли да ми ги върнеш до петък?
Казах ѝ, че имам последна заплата, но трябва да платя ток, вода и вноската по кредита.
— Ще ти ги върна. Просто не точно сега.
Гласът ѝ стана студен.
— Аз също имам разходи.
Не спорих.
Затворих телефона и останах в колата още десет минути.
В четвъртък тя ми писа отново.
Само едно изречение.
Да не забравя за петък.
Тогава започнах да се чувствам виновна.
Извадих спестяванията си. Имах 420 лева, които пазех за непредвидени разходи.
Преведох 300 на Силвия.
Останах със 120.
На следващата седмица една обща приятелка, Марина, имаше рожден ден.
Не ми се ходеше, но тя настоя.
Събрахме се шест жени в дома ѝ.
Аз занесох домашен кекс, защото не исках да харча излишно.
Всичко беше нормално, докато разговорът не стигна до работата ми.
Марина каза:
— Ще намериш нещо. Имаш опит.
Преди да успея да отговоря, Силвия се засмя.
— Само този път да не раздава пари, преди да си оправи сметките.
Замръзнах.
Останалите замълчаха.
Попитах:
— Какво означава това?
Силвия сви рамене.
— Нищо. Просто казвам, че човек трябва да си прави сметката.
Пред всички.
След повече от трийсет години приятелство.
Не казах нищо.
Марина смени темата.
След малко отидох в кухнята да помогна с чиниите.
Марина дойде след мен.
— Не ѝ обръщай внимание.
После ме попита:
— Тя за онези 300 лева ли говори?
Погледнах я.
— Откъде знаеш?
Марина веднага разбра, че е казала нещо, което не трябва.
Оказа се, че Силвия беше разказала на останалите.
Не само че съм взела пари.
Беше казала, че ме чакала почти година и че ако не ме притиснела, нямало да ги види.
Това не беше вярно.
Бях върнала половината още през първите три месеца.
Излязох от кухнята и попитах Силвия директно.
— Защо си разказвала?
Тя се ядоса.
— Защото е истина.
— Казала ли си им, че съм ти върнала половината веднага?
Мълчание.
Тогава Марина отвори шкафа и извади малка тетрадка.
— Силвия, преди две години ти взе от мен 800 лева за ремонта на колата. Върна ми ги след единайсет месеца. Някога изложила ли съм те пред хора?
Силвия пребледня.
Аз дори не знаех за тези пари.
Тя започна да обяснява, че било различно.
Никой не я прекъсна.
Взех си чантата.
Силвия ме последва до входната врата.
— Сега ще се обидиш за една шега?
Погледнах я.
— Не. За това, че превърна най-трудната ми седмица в доказателство, че съм някакъв длъжник пред всички.
Тя каза:
— Много драматизираш.
Тръгнах си.
След три седмици започнах нова работа. Заплатата е малко по-ниска, но хората са спокойни и се прибирам без онова напрежение в стомаха.
Силвия ми писа два пъти.
Не се извини.
Първия път ми изпрати снимка на кафе и написа Хайде да забравим глупостите.
Втория път попита защо съм я зачеркнала заради пари.
Не я зачеркнах заради 300 лева.
Парите ѝ ги върнах.
По-трудното е да върна доверието, след като разбрах как говори за мен, когато не съм в стаята.
Трийсет години приятелство стоят зад нас и понякога ми липсва ужасно.
Но за първи път си задавам въпроса дали ми липсва Силвия, или човекът, за когото съм я мислела.
Какво бихте направили вие?
