Познаваме се с Милена от двайсет и две години. Бяхме заедно още от първата ни работа в малък шивашки цех, където през зимата стояхме с якетата до машините, защото отоплението почти не работеше.
После животът ни тръгна в различни посоки.
Милена се омъжи, отвори магазин за дрехи и започна да живее доста по-добре. Аз също се омъжих, но след единайсет години се разведох. Останах с жилищния кредит и работа като касиерка в квартален супермаркет.
Не се оплаквах. Плащах си сметките, помагах на майка си и се справях.
С Милена продължихме да се виждаме. Поне веднъж месечно пиехме кафе, говорехме си за работа и семейство. Когато магазинът ѝ беше натоварен, ходех да ѝ помагам след моята смяна.
Подреждах кашони, лепях етикети, гладех рокли и оставах на касата, докато тя излизаше по задачи. Никога не съм искала пари.
— Ти си ми като сестра — казваше Милена. — Един ден ще ти се отплатя.
Когато майка ѝ отиде при Бог, стоях до нея през цялото време. Приготвях храна, посрещах роднините и отговарях на телефона, когато Милена не можеше да говори.
Не го споменавам, за да се хваля. За мен това беше приятелство.
Преди няколко месеца Милена започна да излиза с нова компания. Две жени имаха салони за красота, а друга работеше в агенция за недвижими имоти. Виждах снимките им от ресторанти и кратки пътувания, но не се натрапвах.
Когато я канех на кафе, Милена все беше заета.
Една събота ми се обади и ме помоли да отида в магазина. Имала нова доставка и служителката ѝ се разболяла.
Бях почивка, но отидох. Разопаковахме дрехите от десет сутринта до почти шест вечерта. Милена няколко пъти излезе, а аз останах сама с клиентите.
Около пет часа в магазина влязоха трите ѝ нови приятелки. Бяха се приготвили за вечеря и чакаха Милена да затвори.
Аз бях с обикновени дънки и стара жилетка. Косата ми беше вързана, а по ръцете ми имаше прах от кашоните.
Едната жена ме попита дали съм новата служителка.
Преди да успея да отговоря, Милена се засмя.
— Не, тя е една стара позната. Понякога я викам да помага, когато има нужда от допълнителни пари.
Погледнах я, защото не разбрах дали съм чула правилно.
— Милена, ти ме помоли да дойда — казах тихо.
— Да, де. Не го приемай толкова лично.
Жените замълчаха. Едната започна да разглежда закачалките, сякаш изведнъж много се заинтересува от тях.
Милена отвори чекмеджето на касата, извади две банкноти и ги постави пред мен.
— Вземи ги. Знам, че при теб всяка помощ е важна.
Усетих как лицето ми пламна. Не заради парите, а заради начина, по който го каза пред другите.
Все едно бях дошла да се моля. Все едно двайсет и две години приятелство не съществуваха.
Взех чантата си от малката стаичка. До нея стоеше кутията с обяд, който бях донесла и за двете. Милена дори не я беше отворила, защото приятелките ѝ бяха поръчали маса в нов ресторант.
— Къде тръгна? — попита тя.
— Прибирам се.
— А кашоните?
— Ще трябва да намериш човек, който има нужда от допълнителни пари.
Не взех банкнотите.
Милена ме последва до вратата и прошепна да не правя сцени. Това ме заболя още повече, защото не бях повишила глас. Само си обувах якето.
На следващия ден ми изпрати съобщение, че съм я изложила пред важни хора. Според нея думите ѝ били шега, а аз съм показала колко съм завистлива към успеха ѝ.
Написах дълъг отговор. После го изтрих.
Отговорих само, че не завиждам на магазина, дрехите или вечерите ѝ. Боли ме, че за да изглежда по-значима пред новите си приятелки, Милена реши да ме представи като жена, която идва при нея от нужда.
Тя не ми отговори.
След две седмици ми се обади, защото отново нямала човек за събота. Говореше така, сякаш нищо не е станало.
Казах ѝ, че съм на работа, въпреки че бях свободна. Не се гордея с лъжата, но още нямах сили да обяснявам защо не мога пак да застана зад касата ѝ.
Оттогава минаха три месеца. Понякога по навик посягам към телефона, когато ми се случи нещо смешно. После си спомням онази вечер и го оставям.
Наскоро я видях пред аптеката. Поздравихме се като далечни познати. Милена каза, че трябва някой ден да пием кафе, а аз кимнах, макар и двете да знаехме, че няма да го направим.
Не загубих приятелството ни заради две банкноти. Загубих го в момента, в който разбрах, че човекът, когото съм смятала за сестра, ме държи близо само докато съм му полезна.
Какво бихте направили вие?
