На 44 години съм и работя в една и съща малка фирма за дограма от 2016 година.
Започнах като офис сътрудник. Вдигах телефоните, записвах адреси в една дебела тетрадка и правех кафе на клиентите, докато чакат.
Постепенно започнах да правя почти всичко.
Оферти, фактури, графици на монтажниците, поръчки към доставчици. Ако някой клиент се обадеше ядосан, обикновено телефонът стигаше до мен.
Собственичката, Ваня, често казваше:
— Ако Роси я няма, офисът спира.
Приемах го като признание.
Последните две години Ваня постоянно говореше, че иска да се отдръпне малко от ежедневната работа.
Каза ми няколко пъти:
— Ти ще поемеш офиса. Кой друг?
Не поисках нищо писмено.
Това беше грешката ми.
Преди три месеца при нас започна работа племенницата ѝ Никол.
На 25 години, току-що завършила университет.
Нямах нищо против момичето.
Ваня ме помоли да я обуча.
Показах ѝ програмата за фактурите. Направих ѝ таблица с телефоните на доставчиците. Обясних кой монтажник в кой район работи и кои клиенти трябва да получават потвърждение ден по-рано.
Никол често идваше при бюрото ми.
— Роси, пак забравих как се прави това.
И аз ставах и показвах.
Миналия петък Ваня каза, че след работа ще има малко събиране в офиса.
Бях станала десет години във фирмата.
Колегите бяха купили торта. Един от монтажниците ми подари саксия с малко лимоново дръвче, защото знае, че обичам растения.
Беше ми хубаво.
Ваня вдигна пластмасовата си чашка със сок и каза:
— Роси е част от това място. Благодаря ѝ за всичките години.
Всички ръкопляскаха.
После добави:
— И понеже фирмата расте, имам още една новина.
Погледна Никол.
— От понеделник Никол става офис мениджър.
За няколко секунди никой не каза нищо.
Помислих, че не съм чула правилно.
Един колега ме погледна и веднага сведе очи.
Ваня продължи:
— Младите трябва да получават шанс.
Усетих как бузите ми горят.
Не заради длъжността.
Заради начина.
Пред всички.
На събирането за моите десет години.
Попитах:
— А моята работа каква ще бъде?
Ваня се усмихна неловко.
— Същата. Ти ще помагаш на Никол, докато навлезе напълно.
Тогава Никол каза:
— Без Роси няма да се справя в началото.
Няколко души се засмяха нервно.
Аз не можах.
В понеделник на бюрото на Никол имаше нова табелка.
Офис мениджър.
А в 9:15 тя дойде при мен с фактура в ръка.
— Как се анулираше това?
Показах ѝ.
В 10:30 ме попита как се прави седмичният график.
В 11:00 Ваня ми остави куп документи.
— Обясни ги на Никол.
Тогава попитах нещо, което отлагах от петък.
— Ваня, Никол получава ли увеличение за новата длъжност?
Тя се намръщи.
— Това не е твоя работа.
Разбрах достатъчно.
Същата вечер останах сама в офиса.
Изключих принтера, полях лимоновото дръвче и погледнах бюрото, на което бях прекарала десет години.
На следващата сутрин подадох предизвестието си.
Ваня ме извика веднага.
— Ти сериозно ли? Заради една длъжност?
— Не.
— Тогава защо?
— Защото очакваш да върша работата на човек, когото си поставила над мен, докато го уча как да я върши.
Тя ми каза, че съм неблагодарна.
После каза, че фирмата ми е дала сигурност толкова години.
Само кимнах.
Следобед стана нещо, което не очаквах.
Двама колеги дойдоха при мен поотделно.
Единият каза:
— Трябваше да го направиш отдавна.
Другият ми даде телефон на негов познат, който търсел административен ръководител.
Обадих се.
Вчера бях на интервю.
Не знам дали ще ме вземат.
И ме е страх. Имам сметки, кредит и не съм на 25, за да започвам спокойно от нулата.
Но тази сутрин Никол отново ме попита как се прави месечният отчет.
Показах ѝ.
Ще си изпълня предизвестието както трябва.
Ще оставя всичко подредено.
Само че този път, когато затворя вратата на офиса, няма да се върна като човекът, който върши работата на мениджър, но трябва да бъде благодарен, че изобщо има стол.
Правилно ли постъпих, че подадох предизвестие, без да имам сигурна нова работа?
