Познаваме се с Ива от повече от двайсет години. Бяхме съученички, после студентки в един град, после животът ни раздели за малко, но никога не прекъснахме връзка.
Аз съм на 44, разведена съм и работя като касиер в голям супермаркет. Ива има малка счетоводна фирма със съпруга си и живее доста по-добре от мен.
Това никога не беше проблем.
Поне аз така мислех.
Когато се разведох преди четири години, Ива беше човекът, който ми звънеше вечер. Носеше ми кафе на работа, идваше у нас и ми помагаше да сглобявам мебели, когато се преместих в по-малък апартамент.
Затова, когато ме покани на 45-ия си рожден ден, дори си смених смяната.
Купих ѝ шал, който бях виждала, че харесва. Не беше евтин за моя бюджет, но два месеца отделях по малко.
Празникът беше в къщата им.
Когато пристигнах, пред входа имаше поне десет коли. Вътре бяха нейни клиенти, роднини, приятели на съпруга ѝ и хора, които не познавах.
Ива ме прегърна набързо.
— Най-после дойде.
Подадох ѝ подаръка.
— Честит рожден ден.
Тя погледна торбичката и я остави върху шкафчето в коридора, без да я отвори.
Не ми направи впечатление.
Влязох в хола и седнах до две жени, които виждах за първи път.
След около час Ива започна да разказва истории от младостта ни.
Всички се смееха.
После една жена попита:
— Вие двете още ли сте толкова близки?
Ива ме погледна и се усмихна странно.
— Е, животът ни тръгна в различни посоки.
Кимнах.
Това беше вярно.
Но тя продължи.
— Аз все ѝ казвам да направи нещо с живота си. Не може вечно да маркираш кисело мляко на касата.
Няколко души се засмяха.
Първо и аз се усмихнах от неудобство.
После разбрах, че не се шегува.
— Харесвам си работата — казах.
Ива махна с ръка.
— Ти всичко си харесваш, защото те е страх да опиташ нещо повече.
Стана тихо.
Един мъж погледна телефона си. Жената до мен започна да оправя салфетката пред себе си.
Усетих как ушите ми горят.
— Ива, днес е твоят празник. Нека не говорим за мен.
— Не се обиждай. Казвам го за твое добро.
Това изречение ме довърши.
За мое добро.
Пред двайсетина души.
После тя разказа как преди година съм я питала дали знае за свободна административна позиция.
— Представяте ли си? — каза. — Никаква квалификация за счетоводство, но иска офис.
Този път никой не се засмя.
Погледнах я.
Този разговор беше личен. Бях ѝ казала, че след развода искам да започна нещо ново, но се страхувам дали ще се справя.
Тя беше обещала да попита.
Сега използваше същото пред непознати хора.
Станах.
— Ще си тръгвам.
Ива изглеждаше изненадана.
— Стига де. Пак си прекалено чувствителна.
В този момент една жена от другия край на масата се обади.
Казваше се Милена. Бях я виждала само веднъж преди години.
— Не е чувствителна. Ти се държиш лошо.
Ива пребледня.
— Моля?
— Поканила си приятелката си и вече десет минути я унижаваш. На никого тук не му е забавно.
Настъпи абсолютна тишина.
Не знаех къде да гледам.
Ива се засмя нервно.
— Ние така си говорим.
— Не — казах аз. — Никога не сме си говорили така.
Взех палтото си от закачалката.
Когато обувам обувките си, забелязах подаръка ми още на шкафчето.
За секунда се поколебах.
После го оставих там.
Не исках да го вземам обратно.
Бях го купила за приятелката, която мислех, че имам.
На следващата сутрин Ива ми изпрати дълго съобщение.
Не се извини.
Написа, че съм я изложила пред гостите ѝ, защото съм си тръгнала демонстративно. После добави, че Милена нямала право да се меси между нас.
Прочетох съобщението три пъти.
Отговорих само:
— Не Милена развали приятелството ни.
След това Ива не ми писа почти месец.
Аз също не я потърсих.
Най-странното беше първата седмица. Всеки път, когато ми се случеше нещо смешно на работа, по навик посягах към телефона, за да ѝ пиша.
После се сещах.
Една вечер, докато прибирах покупките си, намерих в шкафа стара чаша, която Ива ми беше подарила за 40-ия рожден ден.
Седнах в кухнята и плаках.
Не заради думите ѝ на празника.
Плаках за двайсетте години преди тях.
За всички кафета, телефонни разговори, пътувания и тайни, които изведнъж започнах да гледам по друг начин.
Преди седмица Ива ми се обади.
Каза, че достатъчно време е минало и трябва да забравим глупостите.
Попитах я:
— За какво точно искаш да ти простя?
Замълча.
После каза:
— Ако ще се държиш така, няма смисъл.
— Точно така — отговорих.
И затворих.
Не изпитах удовлетворение. Само тъга.
Но понякога краят на едно приятелство не идва, защото хората са се променили.
Понякога просто идва денят, в който единият най-после вижда как другият го е виждал отдавна.
Какво бихте направили вие?
