На 51 години съм и живея в един и същи блок от почти двайсет години. Познаваме се всички поне по физиономия, а с някои сме си помагали много пъти.
Съседката ми отгоре се казва Ралица. На 46 е, живее сама и винаги сме били в нормални отношения.
Ако ме няма, прибира пратка вместо мен. Ако тя пътува, аз поливам цветята ѝ.
Преди два месеца започна да ме моли да ѝ вземам разни неща от магазина.
Първо беше хляб.
После препарат.
После кафе.
Не ми тежеше. Магазинът е на пет минути и така или иначе минавам оттам след работа.
Само че постепенно молбите станаха почти всеки ден.
— Ще ми вземеш ли и това?
— Ако минаваш през аптеката, купи ми шампоан.
— Утре можеш ли да вземеш една пратка вместо мен?
Започнах да се чувствам като човек, който постоянно трябва да е на разположение.
Една вечер се прибрах след седем. Бях носила две тежки торби и още на стълбите телефонът ми звънна.
Ралица.
— Слизаш ли пак?
— Не. Току-що се прибрах.
— Ама на мен ми трябва минерална вода.
Казах ѝ спокойно:
— Рали, тази вечер няма да слизам.
Настъпи кратко мълчание.
— Добре.
На следващия ден не ме поздрави.
Реших да не обръщам внимание.
В събота имахме събрание на входа за ремонта на покрива. Бяхме около десетина души пред блока. Домоуправителят държеше една папка, някой беше донесъл пластмасов стол, а всички говореха едновременно.
Тогава Ралица се появи.
Разговорът беше почти приключил, когато тя изведнъж каза:
— Само да знаете, че тук някои хора много обичат да се представят за добри, но когато наистина имаш нужда, те оставят.
Погледнах я.
Веднага разбрах за кого говори.
Една съседка попита:
— Какво е станало?
Ралица посочи към мен.
— Помолих я за едно шише вода. Отказа ми.
Хората ме погледнаха.
Не можех да повярвам.
— Ралица, бях се прибрала от работа.
— Е, голяма работа. Магазинът е на пет минути.
Тогава добави:
— Просто някои хора нямат човечност.
Точно това ме засегна.
След всички пратки, торби и дребни услуги бях станала безчовечна заради една вечер.
Не започнах да изброявам какво съм правила за нея.
Само казах:
— Помощта е помощ, когато човек я дава доброволно. Не когато вече се очаква от него.
Ралица се засмя.
— Ето я истинската ти същност.
Взех си чантата и се прибрах.
Два дни не си говорихме.
В понеделник вечерта някой почука на вратата ми.
Беше възрастната жена от първия етаж, леля Сийка.
Държеше празна кутия за храна.
— Само да ти кажа нещо, че не е честно така.
Оказа се, че Ралица от месеци молела и нея за същото.
Покупки. Пратки. Дребни задачи.
Но имало още нещо.
Леля Сийка веднъж отказала.
Ралица спряла да ѝ говори за три седмици.
Тогава разбрах, че проблемът изобщо не е бил във водата.
Ралица просто беше свикнала хората около нея да не казват не.
На следващата сутрин се срещнахме пред входа.
Тя тръгна да ме подминава.
Аз я спрях.
— Ралица, няма да се карам с теб. Ако има нещо спешно и мога да помогна, ще помогна. Но няма повече да пазарувам вместо теб всеки ден.
Тя ме погледна студено.
— Значи леля Сийка ти е разказала.
— Няма значение кой какво ми е казал.
После добавих:
— И моля те, никога повече не обсъждай характера ми пред целия вход заради това, че съм ти отказала услуга.
Тя не се извини.
Само каза:
— Ясно.
Вчера я видях да се прибира от магазина с пакет минерална вода.
За момент ми стана гузно.
После си спомних как стоях пред съседите и слушах, че нямам човечност.
Не съжалявам, че съм ѝ помагала.
Съжалявам единствено, че толкова дълго не разбирах разликата между това да си добър човек и това да позволиш добротата ти да се превърне в задължение.
Правилно ли постъпих или трябваше просто да продължа да ѝ помагам?
