На петдесет и осем години съм и никога не съм ходила неканена в дома на сина си. Винаги звъня предварително, дори когато искам само да им оставя нещо пред вратата.
Миналата неделя той ми се обади и ме покани на обяд. Щели да дойдат и родителите на жена му, защото празнували новата ѝ работа.
От сутринта приготвях баница със сирене. Направих и бурканче домашна лютеница, защото синът ми от малък я обича. Сложих всичко в здрава платнена торба, която пазя от години.
Когато пристигнах, вратата беше отворена. В коридора имаше много обувки, а от кухнята се чуваха разговори и смях.
Снахата ме видя първа. Погледна торбата, после мен, но не каза нито „здравей“, нито „влизай“.
– Какво носиш пак? – попита тя.
Казах ѝ, че съм направила баница и малко лютеница. Не успях дори да извадя кутиите.
Тя хвана торбата с два пръста, сякаш беше мръсна, и я остави на пода до кофата за боклук.
– Моля те, стига си носила такива неща. Нямаме място за буркани и стари торби.
Всички в кухнята млъкнаха.
Майка ѝ седеше до прозореца и ме гледаше. Баща ѝ се престори, че оправя салфетката си. Синът ми стоеше до печката и не каза нищо.
Това мълчание ме заболя повече от думите ѝ.
– Торбата е чиста – казах тихо. – А храната е приготвена тази сутрин.
Снахата въздъхна демонстративно.
– Не става дума дали е чиста. Просто трябва да разбереш, че тук не е селски килер.
Някой нервно премести стол. Усетих как лицето ми пламва.
Аз не живея на село. Живея в малък апартамент, който изплащах сама след развода. Работих тридесет и две години в шивашки цех и никога не съм се срамувала от ръцете си.
Погледнах сина си.
– Няма ли да кажеш нещо?
Той сведе очи.
– Мамо, нека не правим сцени точно днес.
Тогава разбрах, че сцената вече беше направена. Само че не от мен.
Наведох се, взех торбата от пода и изтрих дръжките с кърпичка. Ръцете ми трепереха, но не исках да го виждат.
– Добре – казах. – Няма да ви преча.
Тръгнах към вратата, когато бащата на снахата стана рязко.
– Почакайте.
Той дойде до мен и посочи торбата.
– Тази баница ли е същата, която донесохте на новодомството?
Кимнах.
Той се усмихна неловко.
– Тогава аз бих искал парче. Ако не възразявате.
Снахата се намръщи.
– Татко, имаме достатъчно храна.
– Имаме поръчана храна – отвърна той. – Това е различно.
Майка ѝ също стана.
– И аз искам да опитам лютеницата.
За първи път снахата нямаше готов отговор.
Синът ми най-после направи крачка към мен.
– Мамо, остани.
Погледнах го и ми стана мъчно. Не защото ме беше защитил късно, а защото изобщо беше чакал някой друг да го направи вместо него.
– Не мога – казах. – Загубих апетит.
Бащата на снахата взе кутията с баницата и я сложи внимателно на масата. После ми подаде празната торба.
– Благодаря ви, че сте се постарали.
Тези обикновени думи едва не ме разплакаха.
Прибрах се пеша, макар да започна да ръми. Вкъщи сложих чайника и седнах до прозореца с мокрото палто на гърба си.
Вечерта синът ми звъня няколко пъти. Не вдигнах веднага.
Когато най-накрая отговорих, той каза, че съжалява и че е трябвало да реагира.
– Да – отвърнах. – Трябвало е.
Не се скарах. Не го обидих. Само му казах, че повече няма да идвам там, докато в собствения му дом трябва да чакам чужд човек да защити майка му.
На следващия ден снахата ми изпрати кратко съобщение: „Съжалявам, ако си се засегнала.“
Не ѝ отговорих.
Не се засегнах от торбата. Засегнах се от начина, по който ме накара да се почувствам излишна пред всички.
Правилно ли постъпих, като си тръгнах, или трябваше да остана заради сина си?
