На четиридесет и осем години съм и от две години живея сама. След развода останах в малък апартамент на другия край на града, а баща ми продължи да живее в старата ни къща с големия двор.
Той е на седемдесет и шест, упорит човек, който никога не признава, че има нужда от помощ. Затова всяка сряда след работа минавах през пазара, купувах му храна и отивах да почистя.
Брат ми живее със съпругата си на десет минути от него, но рядко се отбиваха. Снаха ми все казваше, че са заети, че имат собствен живот и че татко можел да се обади, ако му потрябва нещо.
Миналата неделя баща ми беше поканил роднини в двора за именния си ден. Имаше пластмасови столове под асмата, тава с баница и купа с домати, които сам беше откъснал сутринта.
Аз пристигнах по-рано с две тежки торби. Бях взела препарат за пода, нови кърпи, плодове и готова супа за следващия ден.
Оставих торбите до кухненската врата и започнах да подреждам чиниите.
Снаха ми дойде малко по-късно, огледа ме от главата до петите и веднага попита:
– Пак ли си тук?
Засмях се неловко, защото около нас вече имаше хора.
– Все пак е баща ми. Донесох му някои неща.
Тя отвори едната торба без разрешение, извади пакета с кърпите и го вдигна така, че всички да го видят.
– С негови пари ли ги купи?
В двора изведнъж стана тихо. Чуваше се само как съседът зад оградата пуска вода с маркуча.
Казах ѝ спокойно, че всичко е платено от мен.
Тогава тя хвана и двете торби, занесе ги до портата и ги остави на тротоара. Една от кутиите се отвори и ябълките се разпиляха по плочките.
– Стига си се правила на добра дъщеря – каза тя високо. – Всички знаем защо идваш. Чакаш да ти остави къщата.
Леля ми сведе очи. Братовчед ми се престори, че оправя покривката. Никой не каза нищо.
Най-много ме заболя, че брат ми стоеше до нея и мълчеше.
Наведох се да събера ябълките. Ръцете ми трепереха, но не исках да плача пред тях.
Тогава баща ми излезе от кухнята. В ръката си държеше стария тефтер с кафявата корица, в който записваше всичко.
– Остави ябълките – каза ми той.
После се обърна към снаха ми.
– Кажи им и останалото. Кажи им кой идва всяка седмица и кой само пита дали съм прехвърлил имота.
Снаха ми пребледня.
Баща ми отвори тефтера. На всяка страница имаше дати и кратки бележки с неговия дребен почерк.
Оказа се, че през последните три месеца брат ми и жена му са го посещавали четири пъти. При всяко посещение са носели документи и са настоявали да подпише пълномощно, защото уж така щели по-лесно да му плащат сметките.
Татко не беше подписал.
– А тя – посочи ме той – не ме е питала нито веднъж какво ще наследи. Дори дървата за зимата плати, без да ми каже.
Брат ми започна да обяснява, че всичко било недоразумение.
Снаха ми каза, че просто мислела за бъдещето.
Баща ми бавно отиде до портата, взе торбите и ги върна в двора.
– Бъдещето ми няма нужда от хора, които идват само за подпис – каза той. – И къщата няма да получи този, който вдига най-много шум.
После ме хвана под ръка и ме заведе до масата.
Не ги изгони. Само им каза, че празникът е за хора, които са дошли заради него, а не заради имота му.
Брат ми и снаха ми си тръгнаха след няколко минути. Никой не ги спря.
Аз останах до вечерта. Измихме чиниите заедно, а татко прибра останалата баница в малка метална кутия.
Преди да си тръгна, ми каза:
– Не се навеждай повече да събираш неща, които друг е хвърлил, за да те унижи.
Оттогава брат ми ми звъни и настоява да се извиня на жена му, защото била засрамена пред роднините.
Но аз не я засрамих. Тя сама избра думите си и мястото, на което да ги каже.
Правилно ли постъпвам, като отказвам да ѝ се извиня?
