Познаваме се от повече от двадесет години. Запознахме се на първата си работа и оттогава минахме през какво ли не – сватби, смени на жилища, финансови трудности, радостни поводи. Винаги съм вярвала, че приятелството ни е от онези, които не се измерват с време или услуги.
Последните месеци тя започна често да ми звъни.
— Ела да пием кафе. Не сме се виждали отдавна.
Харесваше ми да ходя у тях. Имаше малък двор с две саксии мушкато до входната врата. Всеки път миришеше на прясно изпечени сладки или кафе.
Само че започнах да забелязвам нещо странно.
Всеки път, когато си тръгвах, тя намираше някаква работа за мен.
— Можеш ли да полееш цветята утре?
Или:
— Само да ми помогнеш да преместим един шкаф.
После стана:
— Можеш ли да вземеш една пратка вместо мен?
Не ми тежеше. Приятели сме.
Но започнах да усещам, че тя почти никога не питаше как съм аз.
Един ден се обадих.
— Имам нужда да поговоря с някого.
Тя въздъхна.
— Днес не мога. Имам много работа.
Следващата седмица отново ме покани на кафе.
Отидох.
Докато още си събувах обувките, тя започна да обяснява, че трябва да пренесе няколко кашона до мазето.
Направихме го.
После се сетила, че трябва да качим един стар шкаф на тавана.
След това ме помоли да подредим няколко рафта.
Погледнах часовника.
Бяха минали почти три часа.
Не бяхме седнали дори за пет минути.
Накрая тя сложи две чаши кафе на масата.
— Е, благодаря ти. Без теб нямаше да се справя.
Усмихнах се, но нещо вече беше различно.
Започнах да отказвам някои покани.
Изведнъж тя почти спря да ми звъни.
Минаха два месеца.
Една събота се засекохме случайно пред кварталния магазин.
Тя се усмихна широко.
— Изчезна. Вече нямаш време за приятели.
Тези думи ме жегнаха.
Казах спокойно:
— Имам време за приятели. Просто не искам да се чувствам като човек, когото търсиш само когато има работа.
Лицето ѝ веднага се промени.
— Това не е вярно.
Докато говорехме, пред магазина излязоха още две наши познати. Поздравиха ни и останаха наблизо.
Тогава приятелката ми повиши тон.
— След всичко, което съм правила за теб, така ли ми се отплащаш?
Стоях като вцепенена.
Започна да изброява как ми е давала рецепти, препоръчала ми е добър фризьор и веднъж ми била подарила саксия с цвете.
Аз не казах нищо лошо.
Само я попитах:
— Можеш ли да си спомниш кога последно ме покани, без после да поискаш нещо?
Тя замълча.
Погледът ѝ започна да се мести между хората около нас.
Една от жените тихо каза:
— Май и на мен все така ми се случва.
После другата се усмихна неловко.
— Честно казано… и аз съм ходила да помагам по няколко пъти.
Не очаквах това.
Оказа се, че не съм единствената.
Всички бяхме мислели, че правим услуга на приятел. Никоя не беше говорила с другите.
Приятелката ми пребледня.
Каза само:
— Значи сте се наговорили срещу мен.
Никой не ѝ отговори.
Аз си взех покупките и си тръгнах.
След няколко дни тя ми изпрати кратко съобщение.
Написа, че истинските приятели не водят сметка кой колко е помогнал.
Дълго гледах телефона.
После ѝ върнах само едно изречение.
— Истинските приятели също не се сещат за човека само когато имат нужда от безплатна помощ.
Оттогава не сме се чували.
Понякога ми липсва човекът, който вярвах, че познавам. Но вече не ми липсва чувството, че съм длъжна винаги да бъда на разположение.
Научих, че има огромна разлика между това да бъдеш добър приятел и това да позволиш някой да свикне, че винаги ще си удобен.
Как бихте постъпили на мое място?
