Замръзнах.
Не бях виждала Елица от почти четири години.
Последният ни разговор завърши с обвинения, затръшната врата и обещанието никога повече да не се срещаме.
Погледнах към сервитьорката.
— Има грешка.
— Госпожата настоя да ви я предам лично — отвърна тя тихо.
Огледах ресторанта.
До огромните прозорци с изглед към морето седеше жена с къса руса коса и тъмнозелен костюм.
Разпознах я веднага.
Елица.
Тя не помаха.
Не се усмихна.
Само посочи захарницата с поглед.
Отворих я.
Вътре имаше сгъната снимка на мъж, когото познавах по-добре от всеки друг.
Годеникът ми Николай.
Под снимката беше написана дата.
Преди три години.
Година преди да се сгодим.
Стомахът ми се сви.
Тогава Николай уж работеше няколко месеца в Германия.
Поне така ми беше казал.
Станах от масата и се приближих към Елица.
— Какво означава това?
Тя ме погледна спокойно.
— Означава, че не дойдох да ти развалям закуската.
— Тогава защо си тук?
— Защото преди четири години не ми повярва.
Това беше вярно.
Преди четири години тя ми каза, че тогавашният ми приятел ми изневерява.
Аз застанах на негова страна.
Оказа се права.
Но приятелството ни вече беше приключило.
— Николай има друга жена — каза тя тихо.
Засмях се.
Не защото ми беше смешно.
А защото понякога човек се смее, когато мозъкът му отказва да приеме реалността.
— Ако искаш да ми отмъщаваш, избрала си странен начин.
— Не ти отмъщавам.
Тя извади телефона си и го постави между нас.
На екрана беше снимка на Николай.
До него стоеше жена, която държеше ръката му.
Снимката беше от предишната седмица.
Не можех да отместя поглед.
— Коя е тя?
— Съпругата му.
За момент спрях да дишам.
— Какво каза?
— Съпругата му.
Думите прозвучаха по-страшно втория път.
Не любовница.
Не бивша жена.
Съпруга.
— Николай е женен от шест години.
Погледнах я така, сякаш говореше на чужд език.
— Това е невъзможно.
— Така реагирах и аз, когато разбрах.
— Какво общо имаш ти с това?
Тя въздъхна.
— Работя в компанията на братовчедка му. Видях снимките в офиса преди няколко месеца.
Не казах нищо.
— После видях твоя снимка в социалните мрежи. С годежния пръстен.
Почувствах как кръвта ми изчезва от лицето.
Всички онези командировки.
Всички отменени уикенди.
Всички празници, които прекарваше при “болния си баща”.
Изведнъж всичко започна да се подрежда.
— Защо не ми каза веднага?
— Защото след последния път реших, че вероятно пак няма да ми повярваш.
Това ме удари по-силно от всичко друго.
Защото беше права.
Телефонът ми звънна.
Николай.
Оставих го да звъни.
После отново.
После още веднъж.
— Той знае ли, че сме тук?
Елица поклати глава.
— Не.
Същата вечер трябваше да отпразнуваме годежа си с приятели и колеги в луксозен ресторант.
Аз все пак отидох.
Но този път пристигнах по-рано.
Николай влезе усмихнат и се наведе да ме целуне.
Отдръпнах се.
— Как е жена ти?
Усмивката му изчезна.
— За какво говориш?
— За жената, за която си женен от шест години.
Той пребледня.
Погледна към вратата.
После към телефона си.
После към мен.
— Мога да обясня.
— Това изглежда е любимото изречение на женените мъже.
Той седна бавно.
— Бракът ни е приключил.
— Но още съществува.
— Това е сложно.
— Не. Женен или неженен са две доста прости категории.
Той мълчеше.
За първи път от две години не знаеше какво да каже.
Гостите започнаха да пристигат.
Николай ме погледна отчаяно.
— Не го прави тук.
— А ти къде го направи? В Германия? Или по време на командировките?
Той затвори очи.
Аз свалих годежния пръстен и го оставих върху масата.
— Ако ще бъда нечия втора жена, поне искам да знам, че съм избрала това сама.
След това станах и си тръгнах.
Без сцени.
Без сълзи.
Без обяснения.
Два месеца по-късно научих, че съпругата му също го е напуснала.
А Елица?
Елица постепенно отново стана част от живота ми.
Понякога приятелите не си тръгват, защото са лоши хора.
Понякога си тръгват, защото ние сме избрали да вярваме на грешния човек.
Кажете ми честно — бихте ли простили на приятел, който ви е казал болезнената истина, ако първия път сте го загубили, защото не сте му повярвали?
