Стоях в края на залата, облечена в тъмносив костюм, докато камерите се обръщаха към централната сцена. Там Марина приемаше поздравления за колекция, която носеше нейното име, но беше създадена от мен.
До нея стоеше собственикът на галерията, господин Велев. Усмивката му беше напрегната, а погледът му непрекъснато се връщаше към мен.
— Не трябваше да идваш — прошепна сервитьорът, без да ме поглежда. — Някой плати да не бъдеш допусната до сцената.
Погледнах скъсания конец. Не беше доказателство, но беше предупреждение.
Преди осем месеца Марина и аз работехме в едно малко студио под наем. Познавахме се от университета и години наред я смятах за сестрата, която никога не съм имала.
Аз рисувах и разработвах концепциите, а тя се занимаваше с клиенти, изложби и контакти. Винаги казваше, че талантът ми е по-важен от името върху плаката.
После майка ми се разболя и аз напуснах града за два месеца. Оставих в студиото папката с цялата си нова серия — скици, цветови планове и записки за композициите.
Когато се върнах, папката липсваше.
Марина каза, че вероятно съм я взела със себе си. После започна да се държи така, сякаш въпросите ми я обиждат.
Месец по-късно разбрах, че е получила договор с най-престижната галерия в града. Когато поисках да видя какво ще изложи, тя ме блокира навсякъде.
И сега стоеше на сцената под огромните прожектори, а зад нея висяха моите картини.
Не копия. Моите оригинални идеи, пресъздадени почти до последния детайл.
— Това е кулминацията на две години личен труд — каза тя пред журналистите. — Никой не ми е помагал.
В залата се чу аплодисмент.
Тогава господин Велев слезе от сцената и дойде при мен. Говореше тихо, но тонът му беше остър.
— Напуснете доброволно. Не превръщайте вечерта в евтин скандал.
— Знаете ли, че тези проекти са мои?
— Знам само какво пише в договора.
Той се обърна, преди да успея да отговоря. Точно тогава сервитьорът ми подаде малък черен калъф за очила.
— Оставиха го в гардероба с вашето име — каза той.
Вътре нямаше очила. Имаше стара карта памет и бележка, написана на ръка:
„Пусни третия файл.“
Сърцето ми заби толкова силно, че едва чувах музиката. Отидох до малката техническа кабина в дъното на залата, но служителят отказа да ме допусне.
— Имам нареждане — каза той. — Само госпожа Марина и господин Велев могат да използват системата.
Тогава зад мен се появи бившият ни преподавател, професор Данов. Беше дошъл като почетен гост и явно беше чул разговора.
— Аз съм част от официалната програма — каза той. — Пуснете файла.
Техникът се поколеба, но отстъпи.
На картата имаше видеозаписи от камерите в студиото ни. Не знаех, че изобщо са съществували.
Първият файл показваше Марина как влиза в помещението вечерта след заминаването ми. Вторият — как преглежда папката ми и снима всяка страница.
Третият файл беше по-лош.
На него Марина разговаряше с господин Велев. Чуваше се ясно как той обещава да представи проектите като нейни, ако тя подпише договор, според който галерията получава почти всички права и печалби.
— А истинската авторка? — питаше той.
— Тя няма пари за съд — отговаряше Марина. — Освен това всички ще повярват на мен.
Професор Данов ме погледна.
— Това трябва да бъде показано.
От сцената Марина вече представяше главната картина. Журналистите снимаха, а гостите се приближаваха към нея.
Тогава екранът зад сцената угасна.
Секунда по-късно върху него се появи записът от студиото.
Марина застина.
Велев се хвърли към техническата кабина, но вече беше късно. Цялата зала чу гласа му, когато казваше, че името на автора няма значение, стига историята да се продаде добре.
Никой не аплодира този път.
Една журналистка веднага попита Марина дали ще отрече записа. Друг репортер насочи камерата към Велев.
Марина слезе от сцената и се приближи към мен.
— Ти не разбираш — прошепна тя. — Това беше единственият ми шанс.
— Не — отвърнах. — Това беше шансът, който открадна от мен.
Оказа се, че записите са запазени от стария собственик на сградата. Той ги беше намерил при подмяната на системата и беше разпознал Марина по рекламите за изложбата.
На следващия ден галерията отмени откриването и свали името ѝ от всички материали. Двама колекционери отказаха покупките си, а останалите поискаха независимо доказателство за авторството.
Аз имах всичко — ранните скици, файловете с датите, снимки от работния процес и свидетелството на професор Данов.
След няколко седмици картините бяха изложени отново. Този път под моето име.
Не поканих Марина.
Тя ми написа дълго съобщение, в което ме обвиняваше, че съм унищожила живота ѝ заради „една грешка“. Не ѝ отговорих.
Пазя скъсания червен конец в чекмеджето на бюрото си. Не защото искам да помня предателството, а защото ми напомня колко лесно човек може да изгуби гласа си, ако позволи на друг да говори вместо него.
Аз ли постъпих прекалено жестоко, като я разобличих пред всички, или това беше единственият начин истината да бъде чута?
