Всички стояха около мраморната масичка във фоайето, с якета върху ръцете и уморени лица. Бях домоуправител само от шест месеца, но вече знаех, че във вход като нашия истината винаги закъсняваше, а клюката слизаше с асансьора първа.
Госпожа Маринова размаха папка пред лицето ми.
— Пет хиляди лева липсват — каза тя. — А само ти имаш достъп до касата.
Хората започнаха да шепнат. Някой зад мен каза, че винаги съм изглеждал прекалено спокоен. Друг попита дали затова жена ми се е изнесла миналия месец.
Това ме удари по-силно от обвинението.
Жена ми не се беше изнесла заради мен. Беше си тръгнала с братовчеда на госпожа Маринова, майстора, който уж правеше ремонта на покрива. И всички във входа го знаеха, но никой не го казваше на глас.
— Парите не липсват — казах. — Фактурите са в касата.
— Коя каса? — засмя се тя. — Тази, която ти отключваш нощем?
Тогава таймерът пак звънна. Стар, жълт, с пукната пластмаса. Беше оставен върху масичката до папката ѝ, сякаш някой нарочно го беше донесъл, за да ме направи за смях.
Познавах го.
Беше от нашата кухня. Жена ми го беше взела, когато си тръгна, защото каза, че не иска нищо скъпо, само „дребни неща за начало“.
— Откъде имате това? — попитах.
Госпожа Маринова замръзна за секунда.
— Не сменяй темата.
Но аз вече разбрах, че темата току-що се беше сменила сама.
На срещата дойде и майсторът. Петър. Същият, който ми се усмихваше в асансьора всяка сутрин, докато миришеше на нейния парфюм. Застана до госпожа Маринова и сложи ръка върху папката.
— Няма смисъл да се оправдаваш, Стефане — каза той. — Хората искат отговорност.
Хората. Винаги хората.
Само че аз бях чакал този момент.
Извадих от джоба си копие от банковото извлечение. Не беше драматично, не беше шумно. Просто един лист, който показваше, че парите за ремонта никога не са излизали от общата сметка.
— Няма липса — казах. — Има опит някой да вземе второ плащане за ремонт, който още не е започнал.
Госпожа Маринова пребледня.
Петър се засмя рязко.
— Това са глупости.
— Не — отвърнах. — Глупост беше да използвате моя стар кухненски таймер, когато носите храна в апартамента ѝ всяка вечер. Камерата на входа не записва звук, но записва какво държите в ръцете си.
Никой не мръдна.
Извадих телефона си, но не го вдигнах високо. Само показах кадър на управителя на сградата до мен. На него Петър отключваше мазето с резервен ключ, а госпожа Маринова му подаваше плик.
Тя започна да говори бързо.
— Това не доказва нищо.
— Доказва достатъчно — каза тихо възрастният съсед от първия етаж. — Особено след като аз видях същия плик в колата на майстора.
И тогава дойде финалният удар.
Бившата ми жена се появи на входната врата. Не знам кой я беше извикал. Беше с палто, без грим и с онзи израз, който имаше само когато вече беше разбрала, че е избрала грешната страна.
— Петър ме накара да взема таймера — каза тя. — Каза, че Стефан ще се обърка, ако го види. И че всички ще решат, че е виновен.
Госпожа Маринова седна на стола.
Петър излезе, но вече беше късно. Договорът му беше прекратен същата вечер. Съседите гласуваха да остана домоуправител, а парите за ремонта бяха заключени с втори подпис, за да няма повече театър.
Бившата ми ме помоли да поговорим.
Не отказах от злоба. Отказах, защото най-накрая разбрах, че човек може да изгуби дом, жена и спокойствие, но пак да не изгуби себе си.
А кухненският таймер остана във фоайето още два дни. Никой не го пипаше.
Сякаш всички се страхуваха, че пак ще звънне и ще покаже кой още лъже.
Кой е виновен според вас — този, който измисля лъжата, или тези, които я повярваха толкова лесно?
