Всички гости бяха облечени елегантно, с чаши вода в ръце и онези тихи усмивки, които казват повече от думи. Аз стоях до стената с табелките за изложбата и усещах как лицето ми гори.
— Не съм дошла да моля — казах спокойно. — Дойдох, защото тази изложба е моя.
Мира се засмя. Преди година тя беше човекът, на когото доверих скиците си, имената на колекционерите и идеята за серията с белите сенки.
После внезапно ме блокира навсякъде. А след това видях поканата за откриване на изложба със същото име, същите цветове и почти същите картини.
Собственикът на галерията, господин Вълчев, ме изгледа студено.
— Госпожице, не правете сцени. Мира ни каза, че сте имали личен спор и че завиждате.
Точно тогава тя вдигна зеления шал от масата и го сложи върху раменете си. Същия шал, с който аз бях боядисвала първата картина от серията в старото си ателие.
— Виждаш ли? — каза тя тихо. — Хората вярват на този, който стои на правилното място.
Искаше ми се да ѝ отговоря веднага, но преглътнах. Защото за първи път от месеци не бях дошла сама.
До мен стоеше възрастната жена, която никой не разпозна. Беше сива, дребна, с тъмно палто и с поглед, който не мигаше.
Мира я видя и лицето ѝ леко се промени.
— Коя е тази? — попита тя.
— Жената, която купи първата ми картина преди осем месеца — казах аз. — И която пази оригиналния сертификат.
В залата стана тихо.
Господин Вълчев се приближи. Мира стисна шала, сякаш той можеше да я защити.
Но възрастната жена извади от чантата си малка папка. В нея имаше снимки от ателието ми, датите на първите скици и подписът ми на гърба на платното.
Мира се опита да се усмихне.
— Това нищо не доказва.
Тогава собственикът на галерията погледна по-внимателно една от изложените картини. В долния слой, под светлината, се виждаше моят стар знак — малка бяла линия, която винаги скривах в ъгъла.
Не бях ѝ казвала за него.
Мира пребледня.
И тогава дойде най-лошото за нея. Господин Вълчев призна, че тя е настоявала картините да бъдат застраховани на много по-висока стойност, защото щяла да обяви, че част от тях са повредени при транспорт.
Тя не само беше откраднала работата ми. Беше планирала измама с нея.
Хората започнаха да шепнат. Една жена остави каталога на масата. Един колекционер излезе от залата, без да я погледне.
Аз взех зеления шал от ръцете ѝ.
— Това не ти принадлежи — казах. — Както и нищо тук.
Изложбата беше свалена същата вечер. След седмица галерията отвори отново, но този път с моето име и с истинската история зад картините.
Мира ми написа само едно съобщение: „Ти ме унижи.“
Не ѝ отговорих.
Защото аз не я унижих. Само спрях да я оставям да краде живота ми пред публика.
Как бихте постъпили на мое място?
