Беше обикновено събрание на етажната собственост, но го бяха превърнали в съд. Стоях до пощенските кутии, а около мен хората шепнеха така, сякаш вече бяха чули присъдата.
— Това е от апартамента ти — каза съседката от шестия етаж. — Целият коридор миришеше на дим.
Погледнах кърпата. Не беше моя.
Но управителят, господин Илиев, вече беше подготвил папка с оплаквания. Той я размаха пред всички, сякаш държеше доказателство за престъпление.
— От месеци имаме проблеми с него — каза той. — Шум, миризми, неплатени такси, странни посетители.
Усетих как лицето ми пламва. Бях живял там само четири месеца, работех от вкъщи и рядко канех хора.
— Това са лъжи — казах.
— Разбира се, че така ще кажеш — отвърна той с усмивка.
Хората започнаха да се отдръпват от мен. Една възрастна жена, която преди ми носеше сладки, дори не ме погледна.
Тогава видях нещо странно. На ръба на кухненската кърпа имаше малка бродирана буква М.
Бившата ми приятелка се казваше Мария.
С нея се разделихме преди година, след като разбрах, че е изтеглила пари от общата ни сметка и после ме обвини, че аз съм я оставил без нищо. Мислех, че тази глава е приключила.
Но господин Илиев живееше точно срещу мен. И от седмици виждах пред вратата му дамски обувки, които ми изглеждаха познати.
— Кой ви даде тази кърпа? — попитах.
Съседката замълча.
Илиев пристъпи напред.
— Няма да разпитваш хората. Днес обсъждаме твоето изгонване.
Думата изгонване премина през входа като студен въздух. Някой дори каза, че наемодателят ми трябвало да бъде уведомен веднага.
Тогава вратата на асансьора се отвори.
Мария излезе с тъмни очила, въпреки че бяхме вътре, и с ключодържател, който познах веднага. Беше моят стар кожен ключодържател от колата, който изчезна след раздялата ни.
Тя ме видя и замръзна.
— Какво правиш тук? — попитах.
Илиев се обърна към нея прекалено бързо.
— Мария, върни се горе.
Всички млъкнаха.
Съседката с кърпата пребледня. Сякаш за първи път разбра, че нещо в тази история не е както ѝ е било представено.
— Значи вие двамата се познавате? — попита някой отзад.
Мария свали очилата. Очите ѝ бяха уморени, но не изглеждаха виновни. Изглеждаха уплашени.
— Той ми каза, че ако не помогна, ще разкаже на всички защо се разделихме — прошепна тя.
Илиев изсъска:
— Млъкни.
Но беше късно.
Мария извади от чантата си малък диктофон. Не телефон. Стар диктофон, какъвто баща ѝ използваше навремето за работа.
— Записах го — каза тя. — Защото знаех, че пак ще ме използва.
И тогава истината започна да излиза.
Илиев искал апартамента ми за племенника си. Наемът ми бил нисък, защото собственичката беше приятелка на покойната ми майка и ми беше помогнала. Той не можел да го понесе.
Затова започнал да събира фалшиви оплаквания. Убедил Мария да оставя предмети пред вратата ми, да пуска слухове, да казва, че съм я тормозил след раздялата.
А аз месеци наред не разбирах защо хората във входа изведнъж спряха да ме поздравяват.
Най-големият обрат дойде, когато Мария пусна записа. Гласът на Илиев се чу ясно:
— Ще го изкараме нестабилен. После собственичката сама ще го махне.
Никой не говореше.
Илиев се опита да вземе диктофона, но съседката от шестия етаж застана пред Мария.
— Не — каза тя. — Достатъчно.
На следващия ден собственичката дойде лично. Изслуша записа, прочете фалшивите оплаквания и смени ключалката на общото помещение, където Илиев държеше папките си.
До края на седмицата той вече не беше управител.
А Мария? Не ѝ простих всичко. Но ѝ благодарих, че този път е избрала истината пред страха.
Сега някои съседи ми носят кафе и се извиняват, че са повярвали толкова лесно.
Но аз още се чудя — кое е по-лошо: човекът, който лъже, или хората, които чакат удобен повод да му повярват?
