Първо помислих, че е лоша шега. Галерията беше пълна с гости, камери, колекционери и жени в скъпи рокли, които говореха тихо пред картините.
Престилката беше моя.
Носех я преди години, когато рисувах в мазето под блока и вярвах, че някой ден картините ми ще излязат на светло. Само че тази вечер светлината беше за Ива.
Ива беше човекът, който наричах сестра без кръвна връзка. Спеше у нас, когато се караше с майка си, ядеше на масата ни и знаеше всяка моя слабост.
Точно затова ме заболя, когато организаторът я представи като автор на серията „Тихи стаи“.
Това беше моето име за картините.
Моите скици. Моите цветове. Моите нощи без сън.
— Харесва ли ти изненадата? — прошепна Ива, без да ме погледне.
— Това са моите картини — казах аз.
Тя се усмихна още по-широко.
— Ти никога не ги завърши. Аз просто им дадох живот.
На стената срещу нас висеше картината, която бях нарисувала след като баща ми отиде при Бог. Празен стол до прозорец. Чаша кафе. Сянка върху пода.
Само аз знаех защо в ъгъла имаше малка синя линия. Беше от счупената химикалка на баща ми, с която той отбелязваше сметките си.
Ива не знаеше. Затова я беше оставила.
Тогава разбрах, че не е просто вдъхновение. Беше кражба.
Опитах се да говоря с нея насаме, но тя ме дръпна пред гостите.
— Моля те, не прави сцена — каза силно, за да я чуят всички. — Знам, че ти е трудно да приемеш успеха ми.
Няколко души се обърнаха.
Една жена ме изгледа с жал, сякаш бях завистлива приятелка, дошла да развали чуждата вечер.
Ива продължи:
— Винаги съм ти помагала. Но не мога да нося отговорност, че ти се отказа.
Това беше първото публично унижение в живота ми, което не ме накара да се свия.
Накара ме да изстина.
Защото преди месец получих обаждане от стария собственик на ателието, което бях наемала. Каза, че някой е взел кашоните ми със скици, понеже се представил за мой човек.
Тогава не подозирах Ива.
Или може би не исках да я подозра.
Докато тя говореше пред гостите, аз отворих телефона си и написах едно съобщение. Не на полиция. Не на адвокат. На господин Велев — възрастен колекционер, който преди години беше купил първата ми малка картина и беше запазил сертификата с подписа ми.
Той беше в залата.
Стоеше до шампанската кула, но не държеше чаша. Само наблюдаваше.
След десет минути организаторът покани Ива да каже няколко думи. Тя излезе отпред, докосна микрофона и започна да говори за болката, загубата и „нейния личен път“.
Аз слушах и усещах как всяка нейна дума краде още малко от мен.
После господин Велев вдигна ръка.
— Извинете — каза спокойно. — Може ли авторката да обясни синята линия в ъгъла на третата картина?
Ива замълча.
— Това е… символ — каза тя. — За светлина.
Велев кимна.
— Интересно. Защото имам картина от същата художничка, купена преди седем години. Със същата синя линия. И със същия подпис на гърба.
Гостите започнаха да шепнат.
Ива погледна към мен.
За първи път в очите ѝ нямаше усмивка.
Тогава аз пристъпих напред и обърнах старата престилка. От вътрешната страна, точно под джоба, беше изписано с избледнял маркер моето име.
Ива беше толкова бързала да ме унижи, че беше донесла доказателството сама.
— Тази престилка беше в кашона със скиците ми — казах. — Кашонът, който изчезна от ателието.
Организаторът пребледня. Един от колекционерите поиска да види гърбовете на платната.
Там беше вторият удар.
Под новите рамки личаха старите ми инициали, които Ива не беше успяла да заличи напълно.
Не крещях. Не плаках. Просто стоях до картините си, докато залата сама разбра истината.
Ива се опита да каже, че сме работили заедно. После, че съм ѝ подарила идеите. Накрая само мълчеше.
Същата вечер организаторът свали името ѝ от експозицията. Господин Велев настоя картините да бъдат временно задържани, докато се изясни авторството.
След седмица галерията ме покани да открия изложбата отново — този път с моето име.
Ива ми написа само едно съобщение:
— Ти ме унищожи.
Не отговорих веднага.
После написах:
— Не. Ти се подписа върху чужда болка и забрави, че болката помни собственика си.
На второто откриване старата престилка висеше до входа, но не като срам. Като начало.
А Ива, която цял живот ме наричаше „сестра“, не дойде.
Може би така беше най-добре.
Защото не всеки, който стои близо до теб, е близък.
Бихте ли простили на приятелка, която е откраднала мечтата ви?
