На 61 години съм. Казвам се Георги и цял живот съм работил като дърводелец. Ръцете ми са груби, ноктите ми никога не изглеждат съвсем чисти, а на лявата ми длан имам белег от стара машина.
Не се срамувам от това. С тези ръце съм отгледал две деца и съм изплатил къщата, в която живея.
Синът ми Мартин е на 35 години. Завърши висше образование в София, намери хубава работа и постепенно се издигна до ръководител на отдел в голяма фирма.
Винаги съм се гордял с него.
Когато беше студент, работех и в събота. Помня как вечер се прибирах с дървени стърготини по якето, а жена ми ме чакаше с вечеря.
Понякога Мартин ми звънеше, че му трябват пари за учебници или квартира.
Никога не му отказах.
Преди две седмици ми се обади развълнуван.
— Тате, повишиха ме. В петък фирмата организира малко тържество.
Зарадвах се толкова, че веднага казах на жена ми.
Мартин спомена адреса на ресторанта и часа. Аз реших, че ще бъде хубаво да мина само за няколко минути и да го поздравя лично.
В петък облякох единственото си хубаво сако. Жена ми го изглади внимателно, а аз излъсках обувките си с четка, която държа от години.
Купих малък подарък. Химикалка в кожена кутия, с гравирано името му.
Не беше скъпа, но я избирах почти час.
Когато пристигнах, видях Мартин пред ресторанта с няколко мъже в костюми.
Усмихнах се и тръгнах към него.
— Марто, честито, момчето ми!
Той ме погледна изненадано.
Усмивката му изчезна.
Един от мъжете попита:
— Кой е господинът?
Мартин се поколеба.
После каза:
— Един човек от нашия край. Познаваме се отдавна.
Стоях на две крачки от него и не можех да повярвам какво чувам.
Другият мъж протегна ръка.
— Приятно ми е. С какво се занимавате?
— Дърводелец съм. Бащата на Мартин съм.
Настъпи неловко мълчание.
Мартин ме хвана леко за лакътя и ме отведе встрани.
— Тате, защо дойде без да ме предупредиш?
— Исках да те поздравя.
— Тук са шефовете ми. Не е подходящ моментът.
Погледнах сакото си. Беше старо, но чисто.
— Срам ли те е от мен, Марто?
Той въздъхна.
— Не започвай. Просто не искам неудобни ситуации.
Тогава извади подаръка от ръката ми и го пъхна в джоба на палтото си.
— Благодаря. Ще се чуем утре. Сега си върви.
Тръгнах към колата.
Не помня как съм стигнал до паркинга. Седнах зад волана и дълго гледах ключовете в ръката си.
После някой почука на стъклото.
Беше един от мъжете, които стояха до Мартин.
Представи се като господин Стоянов, управител на фирмата.
— Вие наистина ли сте баща му?
Кимнах.
Той се усмихна тъжно.
— Знаете ли, че Мартин често разказва как е постигнал всичко сам?
Не знаех какво да кажа.
Мъжът погледна ръцете ми.
— Моят баща беше обущар. До последния си ден се гордеех с него. Не позволявайте на сина си да ви кара да се чувствате по-малък.
Благодарих му и потеглих.
Когато се прибрах, жена ми отвори вратата още преди да позвъня.
— Как мина? Зарадва ли се Мартин?
Не успях да отговоря.
Свалих сакото, закачих го внимателно и седнах на стола до прозореца.
Жена ми разбра, че нещо се е случило.
Разказах ѝ всичко.
Тя дълго мълча, после каза:
— Не съжалявай, че си отишъл. Той трябва да съжалява.
На следващата сутрин Мартин се обади.
Беше ядосан.
— Тате, защо си говорил с шефа ми? Сега ме разпитва за семейството.
За първи път не започнах да се оправдавам.
— Защото той ме попита кой съм. А аз не се срамувам да кажа, че съм твоят баща.
Мартин замълча.
После затвори.
Минаха десет дни. Още не ми се е обадил.
Вчера отворих стария шкаф в работилницата. Намерих малкото дървено столче, което направих за него, когато беше на четири години.
Единият му крак още беше надраскан с молив.
Седнах до него и дълго го гледах.
Не съжалявам за нито един ден работа, за нито една събота, която съм прекарал в работилницата, за да има синът ми по-добър живот.
Но не знаех, че един ден ще трябва да доказвам пред чужди хора, че съм негов баща.
Жена ми настоява да му се обадя пръв. Казва, че между баща и син не трябва да има гордост.
А аз искам само веднъж той сам да дойде при мен и да каже, че не се срамува от човека, който го е отгледал.
Правилно ли постъпвам, като чакам синът ми пръв да потърси прошка, или бащата винаги трябва да направи първата крачка?
