На 52 години съм и откакто се разведох, живея сама в двустаен апартамент на третия етаж. Не съм богата жена. Работя в квартална книжарница и си гледам живота, без да преча на никого.
От шест години съм касиер на входа. Никой не искаше да се занимава със събирането на таксите, затова се съгласих. Пазех всяка бележка в синя папка, а събраните пари внасях по сметката на етажната собственост.
Най-близката ми приятелка беше съседката ми Мария. Познаваме се от осемнайсет години. Когато останах сама, тя беше човекът, който идваше да ме види вечер, носеше ми домашна супа и ме караше да излизам от вкъщи.
Преди месец започнаха приказките.
Първо една съседка ме попита защо ремонтът на входната врата се бави. После друг спомена, че липсвали пари от касата.
Не обърнах внимание. Знаех, че всичко е отчетено.
В петък вечерта домоуправителят свика извънредно събрание.
Слязох с папката под мишница. Бях още с работните си обувки, защото нямах време дори да се преобуя.
Във входа миришеше на мокър бетон. Някой беше оставил кофа до стълбите. Около мен стояха петнайсетина съседи.
Домоуправителят започна направо.
– Имаме сериозен проблем. От събраните средства липсват 1800 лева.
Погледнах го изненадано.
– Как така липсват? Всички преводи са в папката.
Той дори не я отвори.
– Хората искат обяснение. Ти отговаряш за парите.
Тогава една жена от втория етаж каза достатъчно високо, за да я чуят всички:
– То като живееш сама и заплатата ти е малка, човек може да се изкуши.
Усетих как лицето ми пламва.
Погледнах Мария. Стоеше до пощенските кутии, със скръстени ръце.
Чаках да каже нещо. Поне че ме познава. Че никога не съм взела чуждо.
Но тя гледаше надолу.
– Мария, ти знаеш как водя отчетите – обърнах се към нея.
Тя повдигна рамене.
– Не ме намесвай. Не мога да гарантирам за никого.
Тези думи ме заболяха повече от обвинението.
Започнах да вадя бележките с треперещи пръсти. Една падна на пода. Наведох се да я взема, а някой зад мен въздъхна нетърпеливо.
Чувствах се като престъпник пред хора, на които шест години бях събирала таксите, звъняла по вратите и плащала сметките навреме.
Тогава се обади възрастният съсед от първия етаж, бай Петър.
– Чакайте малко. Кой каза, че парите липсват?
Домоуправителят отвърна:
– Мария провери документите и откри разликата.
Обърнах се към нея.
Тя пребледня.
Бай Петър извади телефона си.
– Миналата седмица бях с Мария в банката. Тя ме помоли да я придружа, когато изтегли парите за майстора. Каза, че има разрешение.
Настъпи тишина.
– Какви пари? – попитах аз.
Оказа се, че Мария беше взела 1800 лева от общата сметка с пълномощно, дадено ѝ временно от домоуправителя. Обяснила, че трябва да плати аванс за ремонта.
Само че майсторът не беше получил нищо.
Мария започна да плаче.
– Трябваха ми за сина ми. Щях да ги върна след заплатата му.
Гледах я и не можех да повярвам.
– Ти знаеше, че ще обвинят мен?
Тя избърса лицето си с ръкав.
– Мислех, че няма да стане толкова сериозно.
Не попитах повече.
Най-страшното не беше, че беше взела парите. Беше стояла до мен, докато ме унижаваха, и беше готова да ме остави да понеса вината.
Домоуправителят се извини. Няколко съседи започнаха да говорят едновременно. Жената, която беше споменала заплатата ми, тихо се прибра.
Аз затворих синята папка.
– От тази вечер вече не съм касиер. Утре ще предам всички документи.
Мария ме последва до третия етаж.
– Моля те, прости ми. Толкова години сме приятелки.
Спрях пред вратата си. Ключът ми беше в ръката.
– Точно затова ме боли толкова.
Влязох и затворих.
Седнах в коридора, без да сваля палтото си. Чувах как асансьорът се движи нагоре-надолу, а телефонът ми непрекъснато звънеше.
За първи път от години не вдигнах на Мария.
На следващата сутрин оставих папката при домоуправителя срещу подпис. Не исках повече нито да се оправдавам, нито да доказвам какъв човек съм.
Но все още се питам дали постъпих правилно, като прекъснах приятелство от осемнайсет години.
Вие бихте ли простили на най-близкия си приятел, ако ви остави да бъдете унизени пред всички, за да спаси себе си?
