Прочетох съобщението три пъти. Бях седнал в служебния бус пред склада, с работните обувки още на краката и недоядена баничка върху таблото.
На 54 години съм. Казвам се Борис и от двайсет години работя като техник по поддръжката. Разведен съм от единайсет години. Имам една дъщеря, Никол, която тази пролет завърши университет в София.
Когато с майка ѝ се разделихме, Никол беше на дванайсет. Остана да живее с майка си, а аз се преместих в малък апартамент под наем.
Никога не съм преставал да я търся.
Всяка сряда ѝ звънях. Всяка втора събота се виждахме, когато тя имаше желание. Понякога ходехме на кино, друг път просто се разхождахме и ядяхме закуски от кварталната пекарна.
Когато майка ѝ се омъжи повторно, се опитах да приема новия човек спокойно.
Казва се Красимир. Има собствена фирма, хубава къща и възможности, които аз никога не съм имал.
Радвах се, че дъщеря ми живее добре.
През студентските ѝ години ѝ изпращах пари всеки месец. Не бяха много, но понякога оставах без нови обувки, за да може тя да си купи учебници.
Никол никога не ме е карала да се чувствам излишен.
Поне до онова съобщение.
Бях си взел отпуск за дипломирането ѝ още месец по-рано. Купих нова риза и тъмно сако. Дори занесох обувките си на обущар, защото едната подметка се беше разлепила.
После получих съобщението.
Татко, моля те, не идвай на церемонията. Красимир ще бъде там с мама и ще стане неудобно. Ще се видим друг ден.
Седях в буса и гледах екрана.
Не знаех какво да напиша.
Накрая отговорих само, че разбирам.
Същата вечер дъщеря ми се обади.
— Тате, не ми се сърди. Просто искам денят да мине спокойно.
— Аз някога създавал ли съм проблеми, Никол?
Тя замълча.
— Не, но мама каза, че Красимир ще се почувства неловко.
Попитах я дали и тя ще се чувства неловко от моето присъствие.
Не получих отговор.
На следващия ден върнах сакото в гардероба. Оставих ризата с етикета и отидох на работа, въпреки че отпускът ми беше одобрен.
В деня на дипломирането телефонът ми започна да показва снимки, които роднини публикуваха.
Никол беше красива. Усмихната, с диплома в ръце.
До нея стояха майка ѝ и Красимир.
Под една от снимките бившата ми съпруга беше написала колко се гордеят с дъщеря си и колко много ѝ е помогнал Красимир да стигне дотук.
Не оспорвам помощта му.
Но ме заболя, че никъде нямаше място за мен.
След няколко дни Никол дойде в апартамента ми.
Носеше малка торта и копие от дипломата си.
— Тате, исках да я видиш.
Поканих я вътре.
Седнахме на кухненската маса. Тя разказваше за церемонията, за преподавателите и за снимките.
Аз слушах.
После извади телефона си.
— Виж колко хубаво сме се получили.
На снимката Красимир я беше прегърнал през раменете.
Погледнах я и върнах телефона.
Никол забеляза, че съм тих.
— Тате, още ли си обиден?
Отговорих ѝ, че не съм обиден, а натъжен.
Тогава тя каза нещо, което ме изненада.
— Знаеш ли, Красимир ме попита защо не си дошъл.
Вдигнах глава.
— Какво?
— Каза, че е очаквал да те види. Дори попита дали си болен.
Не можех да повярвам.
Оказа се, че Красимир изобщо не е настоявал да отсъствам.
Майка ѝ решила, че ще бъде по-добре така. А Никол просто се съгласила.
Почувствах се още по-зле.
Не защото Красимир беше там. А защото собствената ми дъщеря не беше намерила смелост да каже, че иска и двамата си бащи до себе си.
— Никол, аз никога не съм те карал да избираш между нас.
Тя наведе глава.
— Знам, тате.
— Тогава защо ме остави отвън?
Очите ѝ се напълниха.
Каза, че се е страхувала от напрежение с майка си. Че искала всички да бъдат доволни.
Станах, отворих шкафа и извадих малка кутия.
Вътре имаше часовник, който бях купил за дипломирането ѝ. Не беше скъп, но бях спестявал за него няколко месеца.
Подадох ѝ го.
Никол започна да плаче.
— Тате, не го заслужавам.
Казах ѝ, че подаръкът е за труда ѝ, не за отношението ѝ към мен.
Тя остана още час.
Когато си тръгваше, ме прегърна и обеща, че никога повече няма да позволи някой да решава вместо нея дали имам място в живота ѝ.
Искам да ѝ вярвам.
Но оттогава минаха три седмици, а аз все още не мога да гледам снимките от дипломирането.
Не искам да се състезавам с Красимир. Благодарен съм, че е бил добър към дъщеря ми.
Просто ми се искаше в един от най-важните дни в живота ѝ да стоя някъде отзад, дори на последния ред, и да я видя как получава дипломата си.
Нямаше да преча на никого.
Щях само да ръкопляскам.
Сега дипломата ѝ е на стената в нейния дом, а аз имам една празна закачалка, на която още стои новото сако.
Не съм го обличал.
Не знам дали някога ще забравя този ден.
Обичам дъщеря си и ще продължа да бъда до нея. Но вече знам, че понякога можеш да дадеш всичко на едно дете и пак да останеш човекът, когото е най-лесно да помолят да отсъства.
Какво бихте направили вие?
