Беше петък вечер. Стоях до входа с малък букет хризантеми, а хората минаваха покрай мен и влизаха вътре. Бях пристигнал десет минути по-рано, защото не обичам да закъснявам.
На 52 години съм. Казвам се Георги и работя като шофьор на градски автобус. Женен съм за Антония от 27 години. Имаме две пораснали деца, които вече живеят отделно.
Жена ми работи в счетоводна кантора. Преди шест месеца я повишиха и оттогава започна да излиза по-често с новите си колежки.
Радвах се за нея.
Когато се прибираше късно, оставях вечерята в хладилника. Когато имаше служебни срещи, изглаждах ризите ѝ, защото сутрин винаги бързаше.
Напоследък обаче започна да ми прави странни забележки.
Първо ме помоли да не я вземам с автобуса след работа, ако съм на последен курс.
После каза, че не е нужно да разказвам пред познатите ни с какво работя.
Мислех, че просто е уморена.
В онзи петък имахме годишнина от сватбата. Бях запазил маса в малък ресторант, където ходехме като млади.
Антония ми се обади следобед.
— Жоро, колежките организираха вечеря. Няма как да откажа. Ела към осем и ще си тръгнем заедно.
Купих цветята и отидох.
Когато наближих входа, я видях през големия прозорец. Седеше с четири жени, смееше се и показваше нещо на телефона си.
Обадих ѝ се.
Тя излезе след няколко минути.
Погледна букета, после якето ми.
— Защо си дошъл така?
Бях с чисти дънки и тъмносин пуловер.
— Как така?
— Можеше поне да облечеш риза. Тук са колежките ми.
Подадох ѝ цветята.
— Честита годишнина, Тони.
Тя ги взе, но не се усмихна.
— Благодаря. Само те моля да ме изчакаш отвън. Ще приключим след малко.
Попитах я защо не мога да вляза.
Тя се приближи и заговори тихо.
— Казала съм им, че съпругът ми има собствен транспортен бизнес. Не искам сега да започват обяснения.
Не знаех какво да кажа.
— Но аз карам автобус, Тони.
— Знам, Георги. Не е нужно да го повтаряш.
В този момент една от жените излезе да говори по телефона.
Антония веднага се отдръпна от мен.
— Това е един наш познат — каза тя, когато колежката я поздрави.
Познат.
След 27 години брак бях станал познат.
Жената се усмихна и се върна вътре.
Антония ме погледна раздразнено.
— Моля те, не прави сцени.
Оставих я пред ресторанта и тръгнах към спирката.
Не помня колко време чаках автобуса. Помня само, че държах в джоба си касовата бележка от цветарския магазин и я сгъвах непрекъснато.
Когато се прибрах, сложих ключовете на шкафа и седнах в кухнята.
На хладилника още стоеше снимка от сватбата ни.
Аз бях с костюм под наем, а Антония носеше рокля, ушита от майка ѝ.
Тогава нямахме почти нищо.
В продължение на години работех извънредно, за да изплатим апартамента. Карал съм и в почивните дни, за да могат децата ни да ходят на уроци.
Никога не съм се чувствал по-малко човек заради професията си.
Антония се прибра след единайсет.
— Защо си тръгна? — попита още от вратата.
Не отговорих веднага.
Тя остави чантата си и въздъхна.
— Можеше поне да ме изчакаш.
— Тони, ти ме представи като познат.
Тя свали палтото си.
— Просто не исках да ме разпитват.
— Защо ги излъга, че имам бизнес?
— Защото всички там са омъжени за успели мъже!
Тези думи ме заболяха повече от всичко пред ресторанта.
На следващата сутрин станах в пет, както обикновено.
Докато си приготвях сандвич, телефонът на Антония звънна. Тя беше оставила вратата на кухнята отворена и чух разговора.
Беше колежката, която ни беше видяла пред ресторанта.
— Тони, вчера познах мъжа ти. Той кара автобуса, с който майка ми пътува всяка сутрин. Много внимателен човек е.
Антония мълчеше.
После колежката добави:
— Защо каза, че ви е познат? Нали сте женени?
Не дочаках отговора.
Взех си якето и излязох.
Вечерта Антония ме чакаше в кухнята.
Беше сложила цветята във ваза.
— Жоро, съжалявам. Излъгах, защото исках да изглеждам по-успяла.
Седнах срещу нея.
— Ти имаш хубава работа. Имаме дом, деца. Какво още трябваше да имаме, за да не се срамуваш от мен?
Тя започна да плаче.
Каза, че се е увлякла по разговорите на колежките си. Че постоянно сравнявали съпрузите си, колите си и почивките си.
Попитах я дали през всичките тези години съм я карал да се чувства нещастна.
Тя поклати глава.
— Не, Жоро. Ти винаги си бил до мен.
Отговорих ѝ, че точно затова ме боли толкова.
Не съм напуснал дома ни. Не съм спрял да разговарям с нея.
Но вече не я чакам след работа, както правех преди. Не защото искам да я наказвам, а защото не знам дали присъствието ми я радва, или я притеснява.
Миналата неделя Антония ме помоли да я придружа на разходка.
Вървяхме по главната улица, когато срещнахме две нейни колежки.
Този път тя сама ме представи.
— Това е съпругът ми Георги. Работи като шофьор на автобус.
Усмихнах се и се здрависах с тях.
Но когато продължихме, Антония ме хвана под ръка, а аз не успях веднага да отвърна на жеста ѝ.
Защото едно представяне пред чужди хора не изтрива вечерта, в която собствената ти жена те помоли да останеш отвън.
Все още я обичам. Искам да запазим брака си.
Но вече знам колко боли да разбереш, че човекът, с когото си градил живота си, се притеснява да каже кой си.
Какво бихте направили вие?
