Каза го съвсем спокойно, докато гладеше покривката за масата. Аз стоях до мивката с мокри ръце и първоначално дори не разбрах, че говори сериозно.
На 54 години съм. Казвам се Маргарита и от осем години чистя офиси в една голяма сграда във Варна.
Работата ми не е лека, но никога не съм се срамувала от нея.
Ставам в пет и половина, хващам първия автобус и започвам, преди служителите да пристигнат. Вечер се прибирам с подути крака, но поне знам, че съм си изкарала парите честно.
Имам дъщеря, Никол, на 29 години.
Отгледах я почти сама. Баща ѝ си тръгна, когато беше малка, и през годините рядко се интересуваше от нас.
Не искам да се оплаквам от миналото.
Никол завърши университет, намери си хубава работа и преди две години се омъжи за момче от заможно семейство.
Гордеех се с нея.
Когато ми се обаждаше, винаги питах дали е добре, дали има нужда от нещо, дали се храни редовно.
Преди месец Никол ме покани на вечеря в новия им апартамент.
Щели да идват родителите на съпруга ѝ и няколко техни приятели.
Помоли ме да отида по-рано, за да ѝ помогна с приготовленията.
Отидох още в три следобед.
Измих зеленчуците, подредих чиниите, изгладих салфетките и избърсах праха от секцията.
Никол непрекъснато проверяваше телефона си.
По едно време ме погледна и каза:
— Мамо, ако те попитат къде работиш, кажи, че си в администрацията на една фирма.
Засмях се, защото реших, че се шегува.
Но тя не се усмихна.
— Моля те. Просто тази вечер не ми създавай неудобства.
Попитах я какво неудобно има в работата ми.
Никол остави ютията.
— Тези хора са с друг начин на живот. Няма да разберат.
Погледнах я и усетих нещо много неприятно.
Не беше гняв.
Беше срам, който някой друг се опитваше да ми даде.
Когато гостите пристигнаха, аз вече бях облякла единствената си по-официална рокля.
Свекървата на Никол, госпожа Величкова, ме поздрави любезно.
Седнахме на масата.
Разговорът вървеше спокойно, докато една от гостенките не ме попита с какво се занимавам.
Отворих уста, но Никол ме изпревари.
— Майка ми работи в офис. Занимава се с документи.
Всички кимнаха.
Аз сведох поглед към чинията си.
После госпожа Величкова каза:
— Колко хубаво! Значи и вие сте в административната сфера.
Никол се усмихна.
Аз не можах.
Тогава съпругът ѝ, Стефан, се обърна към мен.
— Маргарита, нали работите в онази бизнес сграда до автогарата?
Кимнах.
— Да. Почиствам офисите там.
Настъпи кратка тишина.
Никол остави приборите си.
— Мамо, не беше нужно да навлизаш в подробности.
Всички чуха.
Лицето ми пламна.
Опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха.
Тогава госпожа Величкова остави салфетката си.
— Никол, защо говориш така на майка си?
Дъщеря ми се изчерви.
— Просто не искам вечерта да се превръща в разговор за работа.
Свекърва ѝ я погледна сериозно.
— Аз започнах като продавачка на сергия. Бащата на Стефан разтоварваше кашони в склад. Не виждам какво има за криене.
Никол замълча.
Не знаех къде да гледам.
За първи път през цялата вечер някой ме беше защитил.
След десерта отидох в кухнята да помогна с чиниите.
Никол ме последва.
— Защо трябваше да ме излагаш пред всички?
Оставих гъбата до мивката.
— Никол, аз казах истината.
Тя въздъхна.
— Ти не разбираш колко трудно ми беше да се впиша в това семейство.
Погледнах я.
— А ти разбираш ли колко трудно ми беше да те отгледам?
Тя не отговори.
Не ѝ казах това, за да ѝ натяквам.
Просто за първи път исках да чуе и моята страна.
Прибрах се по-рано.
В автобуса държах чантата си в скута и гледах през прозореца.
На следващата сутрин станах в пет и половина, както винаги.
Облякох работната си униформа, прибрах си сандвич и тръгнах.
Докато миех стълбището на третия етаж, телефонът ми звънна.
Беше Стефан.
Каза, че иска да ми благодари за помощта с вечерята.
После добави:
— Маргарита, аз знаех къде работите още от първия ден. Никол ми е разказвала колко много сте направили за нея. Не разбирам защо снощи се държа така.
Тези думи ме разплакаха.
Оказа се, че дъщеря ми не се е срамувала винаги от мен.
Някога е говорила за мен с гордост.
Не знам кога това се е променило.
Вечерта Никол ми изпрати съобщение.
Написа, че съжалява, но че съм можела да проявя повече разбиране.
Не ѝ отговорих веднага.
След два дни се видяхме на една пейка до морската градина.
Казах ѝ, че я обичам и винаги ще бъда до нея.
Но няма повече да се представям за човек, който не съм.
Никол заплака и ме прегърна.
Не знам дали напълно ме разбра.
Иска ми се да вярвам, че да.
Утре отново ще стана рано, ще сложа ръкавиците и ще отида на работа.
Няма да ме е срам.
Но още ме боли, че собствената ми дъщеря ме помоли да се срамувам.
Вие как мислите?
