Стоях до прозореца с хартиена чиния в ръка. Бях си сложила новата синя риза, която купих специално за случая. Колежките ме гледаха, а някой от задните редове се засмя.
Казвам се Мария, на 43 години съм. От единадесет години работя в малка фирма за търговия със строителни материали. Започнах като секретарка, но постепенно поех поръчките, фактурите, доставчиците и почти всички недоволни клиенти.
Когато някой объркаше доставка, аз звънях да се извинявам. Когато шефът забравеше среща, аз измислях как да оправя положението.
Преди три месеца управителят ни, господин Стоянов, ми обеща да ме назначи за ръководител на административния отдел.
– Мария, ти отдавна вършиш тази работа. Време е да я признаем официално.
Не казах на никого. Само на съпруга си споделих, че най-после може би ще получа признание.
В деня на събирането пристигнах по-рано. Помогнах да подредим столовете, проверих дали всички са получили покани и дори намерих удължител за музикалната уредба.
После господин Стоянов започна да раздава награди.
Извика двама търговци, похвали счетоводителката и накрая произнесе моето име.
Станах с разтреперани ръце.
Той извади от една торба кухненска престилка с нарисувана тенджера.
– А за Мария, нашата незаменима домакиня! Без нея няма кой да ни оправя бакиите. Ето ти новата униформа!
Няколко души се разсмяха.
После добави:
– Повишаваме те в главен отговорник по всичко, което другите не искат да вършат!
Почувствах как лицето ми пламва. Усмихнах се насила, защото всички гледаха към мен.
Тогава видях до него Петър, племенника му. Беше на 29 години и работеше при нас от шест месеца.
– А сега да представя новия ръководител на административния отдел! Петър ще внесе свежи идеи!
Ръкоплясканията започнаха веднага.
Петър не ме погледна.
След събирането останах да прибера папките си. Господин Стоянов влезе в кабинета и ме попита защо съм толкова мълчалива.
– Обещахте тази длъжност на мен.
Той въздъхна раздразнено.
– Мария, не бъди дребнава. Петър има образование. Ти си добра в практическите неща.
– И аз имам висше образование.
– Е, не започвай сега. Трябва да се радваш, че изобщо те ценим.
На следващата сутрин Петър остави на бюрото ми купчина документи.
– Леля каза, че ти ще ме въведеш в работата. Направи ми и списък с всичките си задачи.
Погледнах го. Не знаеше дори как се проверява неплатена фактура.
В продължение на седмица ми задаваше въпроси за всяко дребно нещо. Отговарях спокойно, но вече си търсех друга работа.
Обратът дойде в петък.
Един от най-големите ни клиенти поиска спешна среща. Господин Стоянов покани Петър, а на мен нареди да донеса документите.
Когато влязох, клиентът стана от стола.
– Мария! Точно вас исках да видя.
После се обърна към шефа ми.
– Работим с фирмата ви толкова години заради тази жена. Миналия месец тя предотврати грешка, която щеше да ни забави целия обект.
Господин Стоянов се усмихна неловко.
– Да, Мария е много изпълнителна.
– Не говорим за изпълнителност. Говорим за човек, който разбира работата си. Между другото, предложихме ѝ да оглави административния ни екип. Надявам се да приеме.
Настъпи тишина.
Бях получила предложението предишния ден, но още не бях отговорила.
Шефът ме погледна така, сякаш съм го предала.
– Мария, може ли да поговорим насаме?
За първи път от единадесет години не побързах да изпълня желанието му.
– След срещата. Сега клиентът ви чака.
В понеделник подадох предизвестието си.
Господин Стоянов ми предложи увеличение на заплатата и дори обеща да преразгледа назначението на Петър.
Отказах.
Последния ден изчистих бюрото си, оставих служебните ключове и подредих всички документи за човека, който щеше да ме замести.
Престилката още стоеше в шкафа ми.
Извадих я и я оставих сгъната върху бюрото на шефа.
Не написах бележка. Нямаше нужда.
В новата фирма още първия ден ми дадоха собствен кабинет. Но най-много ме трогна не кабинетът, а това, че новият ми ръководител ме представи пред колегите с думите:
– Това е Мария. Радваме се, че прие да работиш с нас.
Прибрах се и разказах всичко на съпруга си. Той ме прегърна, а аз се разплаках. Не от обида този път, а от облекчение.
Единадесет години чаках някой да оцени труда ми. Оказа се, че първо е трябвало аз да спра да приемам унижението за благодарност.
Но една колежка ми каза, че съм постъпила неблагодарно, защото фирмата ме е хранила толкова години.
Вие как мислите? Трябваше ли да остана заради единадесетте години вярност, или правилно постъпих, като си тръгнах?
