Бях на 43 години и от осемнайсет живеех в тази къща. Когато се омъжих за Петър, тя имаше две стаи, стара баня и покрив, който течеше при всеки по-силен дъжд.
С мъжа ми я ремонтирахме постепенно. Първо сменихме прозорците, после покрива. Аз боядисвах стените, докато той беше на работа. Помня как миех четките на външната чешма, защото вътре още нямахме топла вода.
Къщата беше на името на свекърва ми, баба Мария. Никога не бях настоявала да я прехвърлят. Петър все казваше, че сме семейство и няма за какво да се тревожа.
Преди три месеца той замина да работи в Германия. Парите не ни стигаха, а синът ни вече беше студент.
Останах сама със свекърва ми.
Всяка сутрин ѝ носех закуската, пазарувах, чистех и я придружавах до магазина. Тя трудно ходеше по стълбите и ме викаше дори когато искаше само да преместя някоя саксия.
Не се оплаквах. Беше майка на мъжа ми.
В неделя ми каза да приготвя двора, защото щели да идват роднини. Извадих допълнителните столове от бараката, измих плочките и изпекох две тави баница.
Към обяд пристигнаха сестрата на Петър, мъжът ѝ, двама братовчеди и още няколко души.
Свекърва ми беше облякла новата си жилетка. Усмихваше се необичайно много.
Когато всички седнаха, тя почука с лъжичката по чашата си.
– Искам да ви кажа нещо важно. Реших къщата да остане на дъщеря ми Елена.
Погледнах я, без да разбирам.
– Как така, мамо? – попитах тихо.
Тя дори не ме погледна.
– Елена има две деца. На нея повече ѝ трябва. А ти, като се върне Петър, ще си намерите друго място.
Настъпи тишина.
Елена си оправи косата и каза:
– Няма да ви гоним веднага. Ще имате време да се организирате.
Точно тогава разбрах, че всички са знаели предварително.
Братовчедът на Петър гледаше обувките си. Мъжът на Елена продължи да яде баницата, която бях приготвила.
– Осемнайсет години живея тук – казах. – Всичко, което виждате, сме го направили с Петър.
Свекърва ми махна с ръка.
– Не започвай да смяташ кой какво е дал. Живяла си без наем. Трябва да си благодарна.
Усетих как лицето ми пламна.
– А кой се грижеше за теб през всичките тези години?
Тя се обърна към гостите.
– Виждате ли? Затова не искам повече да зависим от нея. За всяко нещо ще ми държи сметка.
Никой не ме защити.
Станах, прибрах празните чинии и влязох в кухнята. Ръцете ми трепереха толкова силно, че изпуснах една вилица.
Тогава телефонът ми звънна.
Беше Петър.
Излязох пред къщата и му разказах всичко. Очаквах да се ядоса, да каже, че майка му няма право да ме унижава така.
Вместо това той въздъхна.
– Знам, говорихме миналата седмица. Не исках да ти казвам по телефона.
Седнах на стъпалото.
– Ти си знаел?
– Мислех, че ще го приемеш по-спокойно.
Това ме заболя повече от думите на свекърва ми.
Не плаках пред тях.
Върнах се в двора, свалих престилката и я оставих върху облегалката на стола.
– От утре няма да се грижа за къщата и за ежедневните ви нужди. Щом сте решили всичко без мен, ще трябва да се организирате и без мен.
Елена скочи.
– Значи ще изоставиш майка ни?
Погледнах я.
– Не. Просто ти предавам отговорността, която досега беше моя.
Вечерта прибрах документите си и няколко дрехи. Отидох при приятелка, докато реша как да продължа.
На следващата сутрин свекърва ми звънна шест пъти.
Не попита къде съм и дали съм добре.
Попита кой ще ѝ донесе хляб.
За първи път от осемнайсет години отговорих само:
– Обади се на Елена.
Сега Петър настоява да се върна и да не развалям семейството заради една къща.
Но аз не си тръгнах заради къщата. Тръгнах си, защото хората, за които бях дала толкова години от живота си, решиха, че мога да бъда изхвърлена от него, без дори да ме попитат.
Правилно ли постъпих, или трябваше да преглътна унижението, за да запазя семейството си?
