На 58 години съм и от тридесет години работя като обущар в малко ателие в Плевен. Имам една дъщеря, Виктория, на 32 години.
Отгледах я сам от шестгодишна. Майка ѝ замина в чужбина и постепенно престана да се обажда.
Не искам да я обвинявам. Просто така се стекоха нещата.
Помня как сутрин сплитах косата на Виктория, преди да я заведа на училище. Никога не се научих да правя хубави плитки. Все едната ставаше по-дебела.
Дъщеря ми се смееше и казваше, че прилича на разрошена кукла.
Работех до късно, за да може да учи. Когато я приеха в университет в София, взех допълнителни поръчки и започнах да поправям обувки и в неделя.
Не съм богат човек.
Но Виктория никога не остана без учебници, дрехи или пари за квартирата.
Преди две години завърши допълнителна квалификация и започна работа в голяма адвокатска кантора.
Гордеех се страшно много.
Когато ми изпрати снимка от новия си кабинет, я сложих в рамка до касовия апарат.
Миналия месец ми се обади и каза, че е получила повишение.
Реших да я изненадам.
Купих малък букет и кутия бонбони. Облякох най-хубавото си сако, макар че беше малко старо.
Пътувах с автобуса до София.
Когато пристигнах пред сградата, се почувствах неудобно. Всичко беше стъкло, мрамор и лъскави врати.
На рецепцията попитах за Виктория.
Момичето ми каза да изчакам.
След няколко минути дъщеря ми се появи.
Първо се усмихна.
После погледна букета, сакото ми и обувките, които сам бях поправял.
Усмивката ѝ изчезна.
— Тате, защо не се обади предварително?
Казах ѝ, че искам да я поздравя.
Тя ме хвана за ръката и ме отведе към един страничен коридор.
— Моля те, не казвай на никого, че си ми баща.
Помислих, че не съм чул правилно.
— Защо, Вики?
Тя погледна към рецепцията.
— Тук хората са много различни. Не искам да започнат въпроси за семейството ми.
Стоях с букета в ръка.
— Срам ли те е от мен?
— Не започвай, тате. Просто не разбираш как стоят нещата.
Тогава към нас се приближиха двама нейни колеги.
Единият се усмихна.
— Виктория, това баща ти ли е?
Преди да отговоря, тя каза:
— Не, един познат от родния ми град. Донесъл ми е нещо.
Усетих как пръстите ми изстиват.
Колегите кимнаха и продължиха.
Подадох ѝ цветята.
— Честито повишение, дъще.
Тя ги взе, но не ме погледна.
Казах, че трябва да си тръгвам.
Докато вървях към изхода, чух някой да ме вика.
Беше възрастен мъж с очила.
— Извинете, вие ли сте бащата на Виктория?
Спрях.
Той се представи като един от съдружниците в кантората.
Оказа се, че преди години съм поправял обувките му, когато работел в Плевен.
— Помня ви — каза той. — Веднъж ми върнахте портфейла, който бях забравил в ателието.
Усмихнах се.
Спомних си случая.
Мъжът ме покани обратно при рецепцията.
Виктория стоеше там с букета.
— Виктория, защо не ми каза, че баща ти е този човек? — попита той.
Тя пребледня.
После мъжът се обърна към мен.
— Дъщеря ви е много способна. Сигурно се гордеете с нея.
Погледнах Виктория.
— Повече, отколкото можете да си представите.
Тя сведе очи.
Не останах повече.
В автобуса на връщане държах празната торбичка от бонбоните. Бях забравил да я изхвърля.
Прибрах се късно.
На следващата сутрин Виктория ми се обади.
Плачеше.
Каза, че съжалява и че не знае защо е постъпила така.
Слушах я дълго.
После ѝ казах, че не съм ѝ сърдит, задето има хубава работа и нов живот.
Боли ме само, че в този живот няма място за баща ѝ.
Тя обеща да дойде през уикенда.
Не знам дали ще дойде.
Днес отново отворих ателието в осем. Почистих работната маса, подредих инструментите и поправих едни детски обувки.
На стената още стои снимката на Виктория.
Не я свалих.
Обичам дъщеря си и винаги ще се гордея с нея.
Но никога не съм си представял, че човекът, за когото съм работил цял живот, един ден ще се притеснява да ме нарече свой баща.
Кажете ми, трябва ли да простя на дъщеря си, или има думи, които дори родителят не може да забрави?
