На 52 години съм. Работя като шофьор на камион от почти тридесет години. Ръцете ми са груби, дрехите ми често миришат на нафта, а вечер понякога заспивам на дивана, преди да съм изгледал новините.
Жена ми Елена е на 47. Работи в голяма фирма и преди няколко месеца я повишиха на ръководна длъжност.
Гордеех се с нея повече, отколкото мога да обясня.
Когато се запознахме, тя беше студентка. Аз вече карах камион и работех по шест дни седмично. След сватбата ни продължих да пътувам, за да може тя да завърши образованието си спокойно.
Никога не съм съжалявал за това.
Преди две седмици Елена ми каза, че фирмата организира официална вечеря за служителите и техните семейства.
Попитах я дали да си купя нова риза.
Тя остави телефона си и ме погледна странно.
— Всъщност мислех да отида сама.
Попитах защо.
— Ще има директори, важни клиенти, хора с високо образование. Не искам да се чувстваш неудобно.
Засмях се, защото помислих, че се шегува.
Но тя не се усмихна.
— Просто понякога говориш прекалено свободно. А и знаеш как се обличаш.
Тогава разбрах.
Не се притесняваше за мен.
Притесняваше се от мен.
През следващите дни не повдигнах въпроса. Продължих да ставам рано, да си приготвям кафето и да излизам за работа.
Вечер я слушах как разказва за подготовката. Била си купила рокля, записала си час за фризьор и избрала обувки.
Аз само кимах.
В петък, ден преди тържеството, синът ни се прибра от София. На 24 години е и работи там.
Когато разбра, че майка му ще ходи сама, ме попита дали имам служебен курс.
— Не. Майка ти предпочита така.
Елена веднага се намеси.
— Не преувеличавай. Просто това е професионално събитие.
Синът ни я погледна.
— Нали поканите са за семейства?
Тя смени темата.
На следващата вечер я закарах до ресторанта. Беше с тъмносиня рокля и красиво прибрана коса.
Когато спрях пред входа, тя бързо отвори вратата.
— Няма нужда да слизаш. Ще се прибера с такси.
Пожелах ѝ приятно прекарване.
После останах няколко секунди в колата.
Гледах как влиза, без дори да се обърне.
Прибрах се и седнах пред телевизора.
Около девет синът ни ми изпрати снимка от страницата на фирмата. На нея Елена стоеше до колегите си.
Под снимката пишеше, че служителите са поканени със своите семейства.
Не отговорих.
След малко телефонът ми звънна.
Беше Елена.
— Можеш ли да дойдеш? Имам проблем с колата на един колега. Не пали, а ти разбираш от такива неща.
Облякох якето си и тръгнах.
Когато пристигнах, пред ресторанта имаше няколко души. Един мъж стоеше до отворения капак на автомобил.
Елена ме посрещна нервно.
— Това е човекът, за когото ви казах. Той ще погледне колата.
Не каза, че съм съпругът ѝ.
Нито името ми.
Само човекът.
Наведох се, проверих акумулатора и видях разхлабена клема. След няколко минути автомобилът запали.
Мъжът ми благодари и ме попита:
— Вие от сервиза ли сте?
Преди да отговоря, Елена каза:
— Не, той просто разбира от коли.
Тогава един по-възрастен господин, който стоеше до входа, се приближи.
Погледна ме внимателно.
— Чакайте малко. Вие не сте ли Георги, който караше камионите за нашата фирма преди години?
Познах го веднага.
Беше бивш директор на транспортната компания, с която работех.
Стисна ми ръката и се усмихна.
— Този човек навремето ни спаси една много важна доставка. Стоя цяла нощ на пътя, за да пристигне товарът навреме.
После се обърна към Елена.
— Откъде се познавате?
Настъпи неловко мълчание.
Погледнах жена си.
Тя беше свела очи.
— Аз съм съпругът ѝ — казах спокойно.
Мъжът се усмихна.
— Е, тогава имате с какво да се гордеете.
Елена не каза нищо.
Не останах за вечерята. Качих се в колата и се прибрах.
Когато се върна след полунощ, ме намери в кухнята.
— Защо си тръгна така? Всички ме питаха за теб.
Погледнах я.
— А ти какво им каза?
Тя започна да плаче.
Призна, че се е страхувала колегите ѝ да не я преценят по моята професия.
Не ѝ се развиках.
Само ѝ казах, че през целия си живот съм работил честно и никога не съм се срамувал от нея.
Но тази вечер тя ме беше накарала да се срамувам, че съм неин съпруг.
Оттогава спим в една къща, но почти не разговаряме.
Вчера Елена остави на стола до мен новата риза, която бях харесал преди тържеството.
Каза, че съжалява.
Не знам дали съжалението ѝ е за думите, или защото колегите ѝ разбраха истината.
Днес отново станах в пет сутринта. Облякох работните си дрехи, взех термоса с кафе и излязох.
Преди да затворя вратата, погледнах към Елена.
Обичам тази жена от двадесет и седем години.
Но за първи път се питам дали тя някога се е гордяла с човека, който съм.
Кажете ми, бихте ли простили на човек, който се срамува от вас пред другите?
