Стоях до вратата на склада с хартиена торбичка в ръка. Вътре имаше кутия бонбони, която бях купил за колегите. Не знаех дали да я оставя, или просто да си тръгна.
Казвам се Николай, на 56 години съм. Работех като склададжия в малка фирма за строителни материали. Започнах, когато помещението още нямаше отопление, а през зимата пишехме товарителниците с премръзнали пръсти.
През годините се смениха трима управители. Смениха се камионите, компютрите, дори името на фирмата.
Аз останах.
Не защото нямах други възможности. Просто вярвах, че когато си дал толкова години на едно място, хората започват да те приемат като свой.
Преди месец новият директор, Виктор, ме извика в кабинета си.
Каза, че фирмата се модернизира и вече няма нужда от човек като мен. Щели да назначат по-млад служител, който разбирал от новите системи.
Не спорих.
Само попитах дали мога да остана още две седмици, за да предам работата.
Съгласи се.
През тези две седмици обучавах момче на 27 години. Казваше се Мартин. Беше възпитано, постоянно записваше нещо в телефона си и ме питаше къде държим резервните ключове.
Показах му всичко.
В последния ми петък колегите решиха да се съберем за десет минути в склада.
Една от счетоводителките беше донесла домашен сладкиш. Шофьорите стояха до стелажите, а Мартин ми подаде малка картичка с подписите на всички.
Тогава влезе директорът.
Усмихна се и каза:
– Е, изпращаме старата школа.
Няколко души се засмяха.
После продължи:
– Да си кажем истината, фирмата не се крепи на един склададжия. Хора като Николай лесно се заменят. Важното е да вървим напред.
Настъпи неприятна тишина.
Усетих как ушите ми пламват. Гледах пода, където предишния ден бях изчистил разсипан цимент.
Искаше ми се да кажа, че съм идвал в шест сутринта, когато камионите закъсняваха. Че съм пропускал семейни събирания заради извънредни доставки. Че знаех по памет стотици артикули.
Но не казах нищо.
Тогава Мартин пристъпи напред.
– Господин Викторов, може ли да попитам нещо?
Директорът кимна.
– Кой е оправял разминаванията в наличностите през последните три години?
– Счетоводството, предполагам.
– Не. Николай. Показва ми тетрадките си от старите доставки. Без тях половината склад няма да излезе правилно при проверката.
Директорът се намръщи.
Мартин продължи:
– И още нещо. Вчера намерих папка с рекламации, които Николай е разрешавал лично. Някои клиенти още търсят него по телефона.
Никой не помръдваше.
После старият шофьор Георги остави чашата си с кафе.
– Миналата зима Николай дойде в неделя да отвори склада за моя курс. Иначе щяхме да изгубим клиента. Никой не му плати този ден.
Директорът погледна часовника си.
– Добре, добре. Няма нужда да правим драма.
Това ме заболя почти колкото първите му думи.
Взех торбичката с бонбоните и я оставих върху един кашон.
– Благодаря ви за всичко – казах на колегите.
Георги ме изпрати до портала.
Там ме хвана за рамото и тихо каза:
– Извинявай, Ники. Трябваше да се обадя по-рано.
Прибрах се пеша, въпреки че автобусът минаваше след пет минути.
Жена ми ме чакаше с вечеря. Когато ме попита как е минало изпращането, не успях да ѝ отговоря веднага.
Седнах на стола в коридора и започнах да развързвам обувките си.
Тогава телефонът звънна.
Беше Мартин.
– Чичо Ники, извинявай, че те безпокоя. Само исках да ти кажа, че запазих една от старите ти тетрадки. Ще ми трябва. И че много се радвам, че работих с теб.
След разговора останах дълго с телефона в ръка.
В понеделник няма да ставам в пет и половина. Няма да отключвам склада и да проверявам дали всички камиони са пристигнали.
Но най-трудното няма да бъде да свикна без работата.
Ще бъде да приема, че съм дал толкова много години на човек, който ме смята за лесно заменим.
Картичката от колегите стои на шкафа до входната врата. Прочитам я всяка сутрин.
Още не съм решил какво ще работя занапред. Но знам, че повече няма да измервам собствената си стойност с мнението на един директор.
Кажете ми, трябваше ли да защитя достойнството си пред всички, или постъпих правилно, като си тръгнах без скандал?
