Стоях на тротоара и гледах как двама работници отлепят старите букви. Единият ме попита дали да изхвърли табелата. Не успях да му отговоря.
На 61 години съм. Казвам се Николай и повече от трийсет години поправям мебели в малка работилница в покрайнините на Пловдив.
Започнах с една стара машина, два триона и маса, която сам си сглобих. През зимата работех с яке, защото отоплението не стигаше.
Синът ми Виктор израсна там. Като малък събираше стърготините с метличка, а аз му давах парченца дърво да си прави колички.
Когато навърши трийсет, поиска да работим заедно.
Бях щастлив. Мислех, че един ден ще му оставя всичко, което съм създал.
Преди две години Виктор предложи да регистрираме нова фирма на негово име. Обясни, че така ще кандидатства за финансиране и ще купим по-модерни машини.
Съгласих се. Работилницата остана моя собственост, но дейността вече се водеше през неговата фирма.
Не се замислих какво ще означава това за мен.
Постепенно Виктор започна да променя всичко.
Смени работното време. Постави камери. Доведе нови служители, които ме наричаха господин Николов, вместо бай Кольо.
Един ден ми каза да не разговарям с клиентите, защото съм обещавал прекалено кратки срокове.
Преглътнах.
После премести стария ми тезгях в склада. Бил овехтял и развалял впечатлението.
Отново замълчах.
Миналия понеделник пристигнах в седем и половина, както всяка сутрин.
Пред работилницата имаше стълба и двама мъже с инструменти. Сваляха табелата, на която пишеше фамилията ми.
Виктор стоеше до тях с телефон в ръка.
— Какво става, сине?
— Сменяме бранда, тате. Вече сме модерна фирма.
Попитах защо не ми е казал.
Той въздъхна.
— Защото знаех, че ще направиш проблем.
След час пристигнаха служителите. Няколко души от съседните магазини също се спряха да гледат.
Тогава Виктор каза достатъчно високо, за да го чуят всички:
— Татко, трябва да разбереш, че вече не командваш тук. Ако искаш да идваш, ще изпълняваш каквото ти казвам.
Усетих как ушите ми пламнаха.
Един от младите работници сведе глава. Другият се престори, че проверява телефона си.
— Викторе, аз съм ти баща — казах.
— Именно. Затова досега те търпях. Друг служител отдавна щях да съм освободил.
Не знам кое ме заболя повече. Думите му или това, че ги произнесе пред хора, на които аз бях показвал как се държи ренде.
Свалих работното си яке и го оставих върху един стол.
— Добре, сине. Щом така си решил.
Тръгнах към вратата.
Тогава старият ми помощник Георги, който работи с мен от двайсет години, ме настигна.
— Бай Кольо, чакай.
Виктор се обърна раздразнено.
— Георги, имаме поръчки.
— Знам. Но аз дойдох да работя при човека, който ме научи на занаята.
Георги свали служебната си престилка.
— Ако той си тръгва, днес и аз си тръгвам.
Виктор се засмя нервно.
— Сериозно ли? Заради една табела?
Георги поклати глава.
— Не е заради табелата.
После ме хвана под ръка и излязохме.
Седнахме на пейката пред съседната железария. Георги ми купи кафе от автомата.
Ръцете ми трепереха и разлях малко върху панталона си.
— Толкова ли съм излишен вече? — попитах го.
Той не ми отговори веднага.
— Бай Кольо, машините могат да се сменят. Човекът, който знае занаята, не се сменя толкова лесно.
Прибрах се пеша.
Жена ми ме намери в двора. Бях седнал до старата дървена пейка и държах ключовете от работилницата.
Разказах ѝ всичко.
Тя ме изслуша и каза:
— Не искам да се караш със сина ни. Но не искам и да те виждам така.
На следващия ден Виктор се обади.
Не попита как съм.
Каза, че Георги не се е върнал и че има поръчка, която новите работници не могат да завършат.
— Тате, ела поне да им покажеш как се прави.
За миг ми се прииска да грабна якето и да тръгна.
После си спомних лицата на хората пред работилницата.
— Ще дойда да поговорим, Викторе. Но няма да работя там, докато ме третираш като ненужен човек.
Той затвори телефона.
Вече цяла седмица не сме разговаряли.
Вчера отворих стария гараж зад къщата. Изчистих праха от малкия тезгях, който пазя от години.
Георги дойде следобед и ми помогна да подредим инструментите.
Не знам дали отново ще имам работилница. Не знам и кога синът ми ще поиска да говорим като баща и син.
Но знам, че не искам да му отнемам бъдещето. Искам само да не заличава миналото ми, сякаш никога не съм бил част от него.
Обичам Виктор. Гордеех се, когато го виждах да управлява фирмата уверено.
Сега обаче ме боли, че човекът, за когото съм работил цял живот, ме накара да се почувствам чужд на собственото си място.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като си тръгнах, или един баща трябва да преглътне унижението, за да не изгуби сина си?
