Стоях в двора с торта в ръце, а дванадесет души чакаха да чуят какво ще отговоря.
Казвам се Румяна, на 49 години съм. Имам по-малка сестра, Галя, която живее с майка ни в къщата на родителите ни край Плевен.
Майка ни навърши 76 години миналата събота.
От три години Галя живее при нея, след като се раздели с мъжа си. Аз съм омъжена, имам собствен дом и работя в хранителен магазин.
Всяка сряда след работа ходя при майка ни. Нося ѝ покупки, подреждам лекарствата в шкафа и понякога оставам да почистя.
Никога не съм броила кой прави повече.
Поне така си мислех.
Преди месец Галя започна да ми казва, че посещенията ми пречат на спокойствието им.
Първо ме помоли да не идвам вечер.
После каза да се обаждам предварително.
Миналата седмица дори ми върна торбата с плодове на портата.
— Имаме си всичко. Не е нужно постоянно да идваш.
Не отговорих.
Реших, че е изнервена от ежедневните грижи.
За рождения ден на майка ни поръчах торта от малка сладкарница. Беше с праскови, защото майка ми не обича много шоколад.
Когато пристигнах, в двора вече бяха събрани роднините.
Майка ми седеше под асмата с нова синя рокля. Усмихна се, щом ме видя.
Тръгнах към нея, но Галя застана пред мен.
— Преди да седнем, искам да кажа нещо.
Всички млъкнаха.
Галя обяви, че от този ден нататък само тя ще решава кой и кога може да посещава майка ни.
После ме посочи.
— Руми, ти идваш, разстройваш я и си тръгваш. Аз оставам да се оправям с всичко.
Усетих как тортата натежа в ръцете ми.
— Гале, защо го говориш пред всички?
— Защото насаме не разбираш. Тази къща вече не е място, където можеш да влизаш когато пожелаеш.
Леля ни остави чашата си.
Братовчед ми погледна към земята.
Най-болезненото беше, че майка ми мълчеше.
Попитах я тихо:
— Мамо, и ти ли не искаш да идвам?
Тя отвори уста, но Галя я прекъсна.
— Не я поставяй в неудобно положение!
Тогава оставих тортата на пейката.
Казах, че няма да развалям празника, и тръгнах към портата.
Майка ми ме извика.
— Руми, почакай.
Обърнах се.
Тя стана бавно от стола и извади от джоба на жилетката си сгънат лист.
— Галя, кажи ѝ какво ме накара да подпиша.
Сестра ми пребледня.
Оказа се, че предишната вечер Галя беше подготвила декларация, с която майка ни да потвърди, че желае само тя да се грижи за нея и да взема решения за къщата.
Майка ми отказала да подпише.
— Каза ми, че ако не подпиша, ще си тръгне — обясни тя пред всички.
Галя започна да плаче.
— Аз съм тук всеки ден! Никой не знае колко ми е трудно!
Майка ни кимна.
— Знам, дъще. Но това не ти дава право да ми забраняваш да виждам другото си дете.
Никой не проговори.
Аз оставих чантата си до портата и се върнах.
Не прегърнах сестра си. Не можех.
Седнах до майка ни, която държеше сгънатия лист с треперещи пръсти.
След малко Галя влезе в къщата.
Празникът продължи тихо. Разрязах тортата, а майка ми изяде цялото си парче.
На следващия ден се обадих на Галя.
Казах ѝ, че разбирам колко е уморена и че можем да направим график, за да не носи всичко сама.
Но повече няма да позволя да ме унижава пред роднините или да говори вместо майка ни.
Галя затвори телефона.
Оттогава не сме разговаряли.
В сряда отново отидох при майка ми.
Тя беше оставила портата отключена и ме чакаше на пейката с две чаши чай.
Когато седнах до нея, ми каза:
— Страх ме е да не ви разделя.
Отговорих ѝ, че не тя ни е разделила.
Но вечерта, докато се прибирах, си мислех за сестра си. Знам, че ежедневните грижи са тежки. Знам и че понякога човек казва ужасни неща от умора.
Само че още чувам гласа ѝ пред всички онези хора.
И не знам дали ще мога отново да ѝ имам доверие.
Кажете ми, трябва ли да простя на сестра си за публичното унижение, защото се грижи за майка ни, или имам право да поставя граница?
