Бяхме приятелки от осемнадесет години. Познавах децата ѝ, пазех резервния ключ от апартамента ѝ и знаех кога плаче, дори когато по телефона казваше, че всичко е наред.
Казвам се Елена, на 46 години съм. Работя в малка счетоводна фирма в Плевен. Преди три години помогнах на приятелката си Ралица да започне работа при нас.
Тогава беше останала без работа и трудно плащаше сметките си.
Лично говорих с управителя. Казах му, че е отговорна, че може да ѝ се има доверие и че няма да съжалява.
Първите две години всичко вървеше добре.
Обядвахме заедно, пиехме кафе сутрин и понякога се прибирахме пеша, за да си поговорим.
После Ралица започна да се променя.
Стана по-мълчалива. Често оставаше след работа, а когато я питах дали има проблем, отговаряше, че просто е уморена.
Един понеделник управителят ни събра в заседателната зала.
От фирмената каса липсваха 1200 лева.
В стаята бяхме седем души. Помня как климатикът бръмчеше и как колежката до мен непрекъснато щракаше химикалката си.
Управителят попита кой последен е работил с касата.
Тогава Ралица вдигна ръка.
— В петък видях Елена да отваря шкафа с парите.
Всички се обърнаха към мен.
Не можах веднага да отговоря.
— Да, отворих го. Прибирах фактурите, които бяха оставени отгоре.
Ралица сведе очи.
— Не искам да обвинявам никого, но ми се стори странно.
Точно това ме съсипа.
Не каза направо, че съм откраднала парите. Само остави всички да си го помислят.
Управителят ме помоли да остана след събранието.
Колегите излязоха един по един. Никой не ме погледна.
През следващите два дни хората спряха да оставят личните си вещи до бюрото ми.
Една колежка дори премести чантата си, когато седнах до нея на обяд.
Прибирах се вкъщи и стоях в кухнята, без да съблека палтото си.
Съпругът ми ме питаше какво има, а аз повтарях, че съм изморена.
В сряда управителят извика мен и Ралица.
Беше проверил записите от камерата в коридора и документите за касовите операции.
Оказа се, че Ралица е взела сумата в четвъртък вечерта. Била е записала тегленето като служебен разход, но не е имала документ за него.
Тя започна да плаче.
— Трябваха ми спешно. Мислех да ги върна след заплата.
Гледах я и не можех да повярвам.
— Защо намеси мен?
Ралица избърса лицето си с ръкава.
— Уплаших се. Не знаех какво да кажа.
Управителят поиска писмени обяснения и ѝ каза, че ще има дисциплинарни последствия.
Когато излязохме в коридора, Ралица ме хвана за ръката.
— Ели, моля те, не казвай на никого. Ще си загубя работата.
Отдръпнах се.
— А ти помисли ли какво можех да загубя аз?
Тя заплака още по-силно.
— Нали сме приятелки?
Тогава за първи път през всичките тези години не намерих какво да ѝ отговоря.
На следващата сутрин управителят съобщи пред колегите, че проверката е приключила и аз нямам никакво отношение към липсващите пари.
Не спомена името на Ралица.
Една колежка дойде при мен и тихо каза:
— Извинявай, че те гледахме така.
Кимнах, но не успях да се усмихна.
Ралица напусна фирмата няколко дни по-късно.
В петък ме чакаше пред входа с малка хартиена торбичка. Вътре имаше кутия от любимите ми бисквити и стар общ портрет от една наша екскурзия.
— Не искам да те губя — каза.
Погледнах снимката. Бяхме седнали на пейка, смеехме се и държахме по една вафла.
Помнех този ден. Тогава ѝ бях казала, че я чувствам като сестра.
Върнах ѝ торбичката.
— Рали, ако беше дошла при мен и ми беше казала, че имаш проблем, щях да ти помогна да намериш решение. Но ти ме посочи пред всички, за да спасиш себе си.
Тя ме попита дали някога ще ѝ простя.
Казах ѝ, че още не знам.
Вчера намерих резервния ключ от апартамента ѝ в чекмеджето до входната врата. Сложих го в плик и ѝ го изпратих.
Не съм изтрила номера ѝ. Не съм изхвърлила снимките ни.
Но вече не мога да ѝ се доверя.
И най-много ме боли, че човекът, пред когото никога не съм се страхувала да бъда уязвима, използва точно доверието ми, когато реши да спаси себе си.
Кажете ми, бихте ли простили на приятел, който ви е обвинил несправедливо пред всички, или такова предателство слага край на приятелството завинаги?
