Стоях пред новата му къща с кутия инструменти в ръка и не можех да повярвам какво току-що бях чул.
Казвам се Георги, на 61 години съм. Цял живот работих като автомонтьор. Ръцете ми са груби, ноктите ми никога не са съвсем чисти, а хубав костюм съм обличал само на сватби.
Синът ми Николай е на 34. Завърши университет, намери си добра работа в София и преди година купи къща с приятелката си Виктория.
Гордеех се с него. Наистина.
Когато беше студент, работех и в събота, за да му изпращам пари. Не съм му го натяквал никога.
Преди две седмици Николай ми се обади.
— Тате, можеш ли да дойдеш в събота? Вратата на гаража заяжда, а майсторите искат много пари.
Съгласих се веднага.
Станах в шест, направих си кафе и натоварих инструментите в старата кола. По пътя купих и любимите му банички от една пекарна.
Когато пристигнах, пред къщата имаше два скъпи автомобила.
Николай излезе на двора с бяла риза и изгладен панталон.
— Тате, забравих да ти кажа. Родителите на Вики са тук.
Усмихнах се.
— Чудесно. Най-после ще се запознаем.
Той погледна работните ми дрехи.
— Само че днес не е много удобно.
Помислих, че се притеснява от шума.
— Ще оправя вратата и си тръгвам.
Тогава от къщата излязоха Виктория и родителите ѝ.
Баща ѝ беше висок мъж със сива коса. Майка ѝ носеше светло сако и държеше малка чанта.
Поздравих ги учтиво.
— Добър ден. Георги съм.
Бащата на Виктория протегна ръка.
— Приятно ми е. Вие роднина ли сте?
Отворих уста, но Николай ме изпревари.
— Не, той е наш съсед. Разбира от ремонти и дойде да погледне гаража.
За момент си помислих, че не съм чул правилно.
Погледнах сина си.
Той избягваше очите ми.
Майката на Виктория се усмихна.
— Много хубаво, че имате такива услужливи съседи.
Не казах нищо.
Николай ме поведе към гаража, сякаш всичко беше нормално.
— Тате, моля те, не прави проблем. Родителите на Вики са малко особени.
— Особени как?
— Държат на образование, положение… Знаеш как е.
Стоях с отвертката в ръка.
— И затова не можеш да кажеш, че съм ти баща?
Той въздъхна.
— Не го приемай толкова лично.
Тези думи ме заболяха повече от лъжата.
Наведох се и започнах да разглобявам механизма. Работих почти час, докато от къщата се чуваха разговори и смях.
Никой не ми предложи дори вода.
Когато приключих, Николай дойде да провери вратата.
— Супер, тате. Много ми помогна.
Точно тогава бъдещият му тъст излезе на двора.
— Майсторе, оправихте ли я?
Кимнах.
— Оправих я.
Мъжът извади портфейла си.
— Колко ви дължим?
Николай пребледня.
Аз оставих инструментите на земята.
— Нищо не ми дължите. На сина си никога не съм вземал пари.
Настъпи тишина.
Бащата на Виктория погледна Николай.
— На сина си?
Погледнах го право в очите.
— Да. Аз съм бащата на Николай. Дойдох от осемдесет километра, защото ме помоли за помощ.
Виктория излезе на прага.
Баща ѝ бавно прибра портфейла.
— Николай, защо ни каза, че е съсед?
Синът ми мълчеше.
Тогава майката на Виктория каза нещо, което няма да забравя.
— Ние цял живот сме работили в шивашки цех. Какво точно си мислеше, че ще ни впечатли?
Николай наведе глава.
Аз прибрах инструментите и взех торбичката с баничките, която бях оставил до гаража.
Синът ми ме настигна до колата.
— Тате, чакай. Извинявай.
Погледнах го.
— Ники, не ме е срам, че съм монтьор. Но днес за първи път ме досрамя от нещо, което ти направи.
Той започна да плаче.
Не го прегърнах. Не защото не го обичам, а защото още не можех да преглътна случилото се.
Оставих му баничките на оградата и си тръгнах.
Вечерта ми изпрати дълго съобщение. Пишеше, че се е уплашил да не изглежда по-малко успешен пред родителите на Виктория.
Отговорих му само, че успехът му никога не е бил причина да се срамува от мен.
Оттогава ми звъни всеки ден.
Вдигам му. Говорим. Но още не съм ходил в къщата му.
Вчера ми каза, че иска да ме покани на вечеря, този път като свой баща.
Може би ще отида.
Само че вече няма да обличам други дрехи, за да изглеждам подходящ за нечии гости.
Шестдесет и една години съм живял с тези ръце. С тях съм работил, отгледал съм дете и съм изкарвал честно хляба си.
Не искам благодарност за това.
Искам само синът ми да не се срамува да каже кой съм.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като разкрих истината пред всички, или трябваше да замълча заради сина си?
