Стоях в коридора с чистите кърпи в ръце, когато ми го каза. Първо се засмях, защото реших, че се шегува.
Но тя не се усмихна.
На 61 години съм. Казвам се Росица и цял живот съм работила като шивачка в малък град край Стара Загора.
Имам една дъщеря, Гергана, която сега е на 35 години. Отгледах я почти сама, защото с баща ѝ се разделихме, когато беше на шест.
Никога не сме имали много пари.
Шиех рокли, скъсявах панталони и поправях якета до късно вечер. Понякога заспивах на стола пред машината, докато Гергана учеше в съседната стая.
Тя беше умно момиче.
Завърши университет в София, намери хубава работа и преди три години се омъжи за мъж на име Александър.
Александър идва от заможно семейство. Родителите му имат собствен бизнес, голяма къща и познават хора, за които аз само съм чувала.
Никога не съм им завиждала.
Радвах се, че дъщеря ми живее по-добре, отколкото аз съм живяла.
Миналия месец Гергана ме покани да остана при тях за няколко дни.
Беше много заета с работата, а в събота очакваше гости за вечеря.
— Мамо, ще ми помогнеш ли с подготовката? — попита ме.
Разбира се, че се съгласих.
Пристигнах в четвъртък с малък куфар и две бурканчета домашно сладко.
В петък почистих кухнята, изгладих покривката и приготвих няколко ястия, които Гергана обича от дете.
В събота станах рано.
Подредих чиниите, измих чашите и проверих дали всичко е готово.
Около пет следобед Гергана влезе в кухнята с нова рокля и внимателно направена прическа.
Погледна ме от главата до петите.
— Мамо, трябва да те помоля за нещо.
Оставих кърпата до мивката.
— Кажи, Гери.
Тя се поколеба.
— Тази вечер ще дойдат важни хора. Колеги на Александър и техните съпруги.
— Добре, ще се преоблека.
Тя поклати глава.
— Не е това. По-добре остани в кухнята, докато са тук.
Помислих, че не съм чула правилно.
— Защо?
Гергана въздъхна.
— Не искам да започват въпроси за семейството ми. Знаеш какви са тези хора.
После добави тихо:
— Ако някой те види, може ли да кажем, че помагаш с домакинството?
Стоях срещу нея и не можех да помръдна.
— Искаш да кажа, че съм ти прислужница?
— Мамо, не използвай такива думи. Просто не искам да се обяснявам.
В този момент Александър влезе в кухнята.
Беше чул последните думи.
— Гери, какво става?
Дъщеря ми се усмихна напрегнато.
— Нищо. Уточняваме кой ще сервира.
Александър ме погледна.
— Роси, вие сте ни гостенка. Няма нужда да сервирате.
Гергана го прекъсна.
— Алекс, моля те, не започвай.
Той замълча, но лицето му се промени.
Половин час по-късно гостите пристигнаха.
Аз останах в кухнята, както дъщеря ми беше поискала.
Чувах разговорите, смеха и звука от приборите.
После Гергана отвори вратата.
— Мамо… Роси, донеси още салфетки.
Взех салфетките и влязох в трапезарията.
Една жена с къса руса коса ме погледна любезно.
— Вие сигурно сте майката на Гергана?
Отворих уста, но дъщеря ми ме изпревари.
— Не, това е Росица. Тя ни помага вкъщи.
Усетих как салфетките се изплъзват от пръстите ми.
Жената се усмихна.
— Много приятно, Росица.
Не успях да отговоря.
Тогава Александър остави вилицата си.
— Извинете, но Гергана се обърка. Това е майка ѝ.
Всички погледнаха към нас.
Гергана пребледня.
Александър продължи спокойно:
— Росица е приготвила почти цялата вечеря. И благодарение на нея днес изобщо успяхме да посрещнем гостите.
Жената стана от стола си.
— Госпожо, заповядайте при нас.
Погледнах дъщеря си.
Тя не каза нищо.
Оставих салфетките и се върнах в кухнята.
Свалих престилката, сгънах я и я оставих до мивката.
После отидох в стаята за гости и започнах да прибирам дрехите си в куфара.
След няколко минути Гергана влезе.
— Мамо, какво правиш?
— Прибирам се.
Тя затвори вратата.
— Сега ли намери? Ще ме изложиш пред всички.
Погледнах я и за първи път не се опитах да я успокоя.
— Гери, аз вече бях изложена. Само че не от себе си.
Тя започна да плаче.
— Не разбираш какъв натиск има върху мен.
Седнах на куфара, за да го затворя.
— Може и да не разбирам. Но никога не съм се срамувала, че съм ти майка.
Александър ме закара до автогарата.
По пътя почти не говорихме.
Когато спряхме, той ми помогна с куфара.
— Роси, много съжалявам. Не знаех, че Гергана мисли така.
Благодарих му.
Прибрах се късно вечерта.
Апартаментът ми беше студен, защото бях изключила отоплението преди пътуването. Пуснах радиатора и си направих чай.
На следващия ден Гергана ми звънна шест пъти.
Не вдигнах.
После получих съобщение.
— Мамо, съжалявам. Не исках да те нараня. Просто се страхувах какво ще си помислят хората.
Прочетох го няколко пъти.
Отговорих ѝ чак вечерта.
— Гери, цял живот съм работила с ръцете си, за да можеш ти да вървиш с високо вдигната глава. Не съм очаквала един ден да поискаш да скрия коя съм.
Тя не отговори веднага.
След час ми написа, че иска да дойде и да поговорим.
Казах ѝ, че може да дойде, когато е готова да ме представя като своя майка пред всички, без да се притеснява.
Оттогава минаха две седмици.
Все още ме боли.
Не заради богатите ѝ гости. Не заради красивата къща или скъпите мебели.
Боли ме, защото детето, за което съм шила нощем, един ден реши, че професията ми е нещо, което трябва да крие.
Обичам дъщеря си повече от всичко.
Но вече не искам да бъда майка само когато сме сами.
Какво бихте направили вие?
