На 54 години съм и от осем месеца нямам постоянна работа. Казвам се Димитър. Двадесет и шест години работих в една печатница, докато собственикът не я затвори.
Оттогава животът вкъщи се промени.
Жена ми Росица работи в общината. Винаги е била подредена и строга, но напоследък започна да ме гледа така, сякаш съм ѝ станал излишен.
Сутрин ставах преди нея. Правех кафе, изхвърлях боклука, пазарувах и приготвях обяд. После излизах да търся работа.
На моята възраст не беше лесно.
Някои работодатели дори не ми се обаждаха. Други ме питаха дали ще издържа физически.
Връщах се вечер уморен, макар че не бях работил цял ден.
Росица ме посрещаше с един и същ въпрос.
— Намери ли нещо?
Когато отговарях отрицателно, тя въздъхваше.
— Значи пак цял ден си се разхождал.
Опитвах се да ѝ обясня къде съм ходил, но тя вече не слушаше.
Преди два месеца съседът ни бай Иван ме помоли да му поправя старата дървена врата. Живее сам на първия етаж и трудно се справя с ремонтите.
Отидох с инструментите си и оправих пантите.
После друга съседка ме помоли да сглобя шкаф.
Постепенно започнах да върша дребни ремонти из квартала. Някои хора ми плащаха, други ми носеха домашна храна или просто ми благодариха.
Не казвах на Росица за всяка работа. Исках първо да събера достатъчно поръчки, за да мога спокойно да ѝ кажа, че отново изкарвам пари.
Миналата събота във входа организираха събрание за ремонта на покрива.
Слязохме двамата.
Имаше около петнадесет съседи. Някои стояха прави до пощенските кутии, други бяха донесли сгъваеми столове.
Домоуправителят обясняваше колко ще струва ремонтът.
Когато стана дума кой ще помогне с почистването на тавана, аз предложих да се включа.
Росица се засмя.
— Е, поне за това ще го използваме. Нали по цял ден няма какво да прави.
Няколко души се усмихнаха неловко.
Погледнах я.
— Роси, не е нужно да говориш така.
Тя продължи, този път още по-високо.
— А как да говоря? Осем месеца го храня, а той се прави на много зает.
Усетих как лицето ми пламна.
Една съседка сведе глава. Друг мъж започна да разглежда телефона си.
Росица махна с ръка.
— Поне да има някаква полза от него.
Не знаех къде да погледна.
Тогава бай Иван стана от стола си.
— Росице, ти сериозно ли говориш?
Тя го погледна изненадано.
— Защо?
— Защото този човек ми оправи вратата, смени ми контакта и три пъти ми донесе покупки, когато не можех да изляза.
Росица замълча.
После се обади съседката от третия етаж.
— А на мен ми сглоби кухнята. Платих му, защото работи по-добре от майсторите, които бях викала.
Още двама души казаха, че съм им помагал.
Домоуправителят извади телефона си.
— Димитре, аз точно щях да те питам дали ще поемеш дървените врати в мазето. Всички сме доволни от работата ти.
Стоях неподвижно.
Не бях очаквал някой да ме защити.
Росица ме погледна.
— Защо не си ми казал?
Отговорих тихо:
— Опитвах се. Но ти всеки път ми казваше, че нищо не правя.
След събранието тя тръгна нагоре по стълбите, а аз останах да помогна на бай Иван да прибере стола.
Когато се качих, Росица седеше в кухнята.
— Не знаех, че работиш толкова.
Свалих якето си.
— Не работя толкова, колкото преди. Но не съм спрял да опитвам.
Тя започна да плаче.
Каза, че се страхувала за сметките и че напрежението я било променило.
Разбирах страха ѝ. И аз го изпитвах всяка сутрин, когато отварях портфейла си.
Но не разбирах защо трябваше да ме унижава пред хората.
На следващия ден Росица ми направи кафе и ме попита дали имам поръчки.
Казах ѝ, че имам две.
Тя се усмихна, но аз още не можех да забравя думите ѝ.
Вчера купих малка кутия за инструментите си. Подредих отвертките, клещите и стария метър, който пазя от печатницата.
Записах си в тефтер имената на трима нови клиенти.
Не знам дали ще успея да превърна тези ремонти в постоянна работа.
Но знам, че човек не става безполезен само защото е загубил заплатата си.
И най-много ме боли, че непознати хора видяха усилията ми, а жената, с която съм живял двадесет и осем години, не пожела да ги забележи.
Как бихте постъпили на мое място?
