Бях отишла да ѝ занеса домашна лютеница и чистите пердета, които ме беше помолила да изпера.
На 62 години съм. Казвам се Станка и от пет години живея сама в малък град близо до Пловдив.
Дъщеря ми Ирина е на 35. Работи в голяма фирма, има хубава заплата и отскоро живее с приятеля си Борис.
Гордея се с нея. Отгледах я с много труд, но никога не съм ѝ натяквала какво съм направила.
Работех в шивашки цех. Ставах в пет сутринта, прибирах се след шест и вечер поправях дрехи на съседки, за да изкарам още някой лев.
Ирина учеше добре. Когато я приеха в университета, плаках от радост.
Преди две години ѝ помогнах с първоначалната вноска за апартамента. Дадох ѝ почти всичките си спестявания.
Не съм искала да ми ги връща.
Исках само да има сигурен дом.
Напоследък обаче Ирина започна да ме посещава все по-рядко. Когато ѝ звънях, често говореше набързо.
– Мамо, заета съм. Ще се чуем после.
Не се сърдех. Знаех, че има работа и свой живот.
Миналата неделя ми се обади да ме помоли да ѝ изпера пердетата, защото пералнята ѝ била малка.
Изпрах ги на ръка, изгладих ги и ги сгънах внимателно.
В сряда се качих на автобуса и отидох до Пловдив.
Имах ключ, но винаги звънях, преди да вляза.
Когато Ирина отвори, видях зад нея непознати мъж и жена. Бяха добре облечени, а на закачалката имаше две нови палта.
– Мамо, защо не ми звънна? – прошепна тя.
– Звънях ти два пъти. Донесох пердетата.
Тогава жената зад нея се приближи.
– Здравейте! Вие сигурно сте майката на Ирина?
Преди да отговоря, дъщеря ми се засмя нервно.
– Не, това е леля Станка. Наша съседка от стария квартал. Помага ми понякога с домакинството.
Останах неподвижна.
Жената се усмихна.
– Колко мило! Много е хубаво да имаш човек, който ти помага.
Ирина взе торбата от ръцете ми.
– Благодаря, лельо Станке. Ще се чуем.
Затвори вратата, преди да успея да кажа нещо.
Стоях на площадката с празни ръце.
В асансьора погледнах отражението си. Бях с обикновено кафяво палто, стар шал и обувки, които носех от три зими.
За първи път се запитах дали дъщеря ми се срамува от мен.
Слязох пред блока и седнах на една пейка.
След десетина минути телефонът ми звънна.
Беше Ирина.
– Мамо, не се обиждай. Родителите на Борис са много претенциозни хора. Не исках да започват въпроси.
– Какви въпроси, Ирина?
Тя замълча.
– За това къде живееш, какво работиш, как сме живели преди.
Не можах да отговоря.
После добави:
– Те си мислят, че родителите ми са заможни. Не исках да развалям впечатлението.
Затворих телефона.
Седях още малко, после тръгнах към автогарата.
В автобуса извадих от чантата си малкото тефтерче, в което записвах разходите си.
На последната страница още стоеше сумата, която бях дала за апартамента на Ирина.
Не знам защо я погледнах.
Може би защото точно тогава разбрах, че съм помогнала на дъщеря си да има дом, в който тя се срамува да ме нарече майка.
Вечерта Борис ми се обади.
– Лельо Станке, извинявайте, че ви безпокоя. Ирина ми каза какво е станало.
Гласът му беше притеснен.
– Родителите ми знаят, че сте нейна майка. Аз им бях разказвал за вас.
Оказа се, че когато Ирина ме представила като съседка, майката на Борис веднага усетила, че нещо не е наред.
След като си тръгнали, попитала сина си защо Ирина е скрила коя съм.
Борис ѝ казал истината.
– Майка ми много се разстрои – продължи той. – Каза, че не би искала някой да се отнася така с нея.
Заплаках тихо.
Не очаквах чужда жена да защити достойнството ми, когато собствената ми дъщеря го беше забравила.
На следващия ден Ирина пристигна при мен.
Още от вратата започна да плаче.
– Мамо, сгреших. Не знам защо го направих.
Поканих я да влезе.
Сложих чайника на котлона и седнахме в кухнята.
Тя хвана ръцете ми.
– Моля те, прости ми.
Погледнах я.
– Ирина, не ме боли, че ме нарече съседка. Боли ме, че си решила, че майка като мен може да те изложи.
Тя наведе глава.
Каза, че от години се сравнява с хората около себе си и постоянно се страхува някой да не разбере колко скромно сме живели.
Не я прекъснах.
Когато си тръгваше, ми остави ключовете от апартамента си.
– Мамо, искам да ги задържиш. Това винаги ще бъде и твой дом.
Върнах ѝ ги.
– Не ми трябват ключове, дъще. Искам само, когато отвориш вратата, да не се срамуваш от човека, който стои пред нея.
Ирина си тръгна разплакана.
Оттогава ми звъни всеки ден. Покани ме и на обяд с родителите на Борис.
Още не съм решила дали да отида.
Обичам дъщеря си повече от всичко, но не мога толкова лесно да забравя как стоях на прага с изпраните пердета, докато тя обясняваше на чужди хора, че съм просто съседка.
Кажете ми, трябва ли да ѝ простя веднага, или имам право да изчакам, докато болката ми отмине?
