Беше събота сутринта. Стоях пред блока с работни ръкавици в ръце, а около мен се бяха събрали десетина съседи. Бяхме организирали почистване на общия двор.
На 49 години съм. Казвам се Георги и от двайсет и три години съм женен за Милена. Имаме две пораснали деца, които вече живеят отделно.
Работя като шофьор на бус за доставки. Тръгвам в шест сутринта и често се прибирам след седем вечерта.
Милена работи в общината. Винаги е била общителна, уверена и обичана от съседите.
Аз съм по-мълчалив.
Преди няколко месеца тя започна да се шегува с мен пред хората.
Когато отивахме на гости, казваше, че вкъщи съм само за украса. Ако някой ме попиташе нещо, Милена отговаряше вместо мен.
В началото се усмихвах.
После започнах да избягвам събиранията.
Въпросната събота бях обещал да помогна за ремонта на старата пейка пред входа. Бях купил винтове, шкурка и две дъски от железарията.
Още в осем сутринта бях навън.
Докато развивах ръждясалите болтове, Милена излезе с две съседки.
— Гошо, пак ли си се захванал с нещо, което няма да довършиш?
Някой се засмя.
Не отговорих.
След половин час пейката вече беше разглобена. Единият крак беше изгнил и трябваше да го сменя.
Милена се приближи.
— Хора, гледайте го. Ако не го подсещам, няма да се сети и боклука да изхвърли.
Съседът Иван се засмя неловко.
Аз продължих да работя.
Тогава Милена каза нещо, което още чувам в главата си.
— Добре че съм аз, иначе този човек нямаше да може и собствените си деца да отгледа.
Оставих отвертката.
Погледнах я.
— Милена, стига.
Тя се обърна към съседите.
— Видяхте ли? Даже на шега не носи.
Усетих как лицето ми гори.
Не заради съседите. Заради това, че жената, с която бях прекарал половината си живот, се забавляваше с унижението ми.
Иван се приближи и тихо каза:
— Гоше, ела да преместим дъските.
Отидох с него.
Докато ги носехме, той ме погледна.
— Не ѝ позволявай да ти говори така.
Не знаех какво да кажа.
След малко дойде съседката Силвия. Тя живее на първия етаж и познава семейството ни от години.
— Милена, защо го излагаш пред хората? — попита тя.
Жена ми се засмя.
— Ама вие пък всички станахте много чувствителни.
Силвия поклати глава.
— Аз помня кой гледаше децата ви, когато ти учеше задочно. Помня и кой те караше всяка събота до университета.
Настъпи тишина.
Милена се намръщи.
— Това беше преди години.
— Да, но не значи, че не се е случило — отговори Силвия.
Стоях с дъската в ръце.
Спомних си онези съботи. Ставах рано, приготвях закуска на децата, карах Милена до лекциите и после се прибирах да пера и готвя.
Никога не съм ѝ го натяквал.
Гордеех се, когато завърши.
Сега слушах как пред съседите ме представя за човек, който нищо не е направил за семейството си.
Милена се прибра ядосана.
Аз останах и довърших пейката.
Когато вечерта се качих, тя ме чакаше в кухнята.
— Доволен ли си? Силвия ме направи за смях пред целия вход.
Свалих якето си и го закачих.
— Аз не съм казал нищо срещу теб.
— Трябваше да ме защитиш.
Погледнах я.
— От какво, Милена? От истината?
Тя замълча за момент.
После каза:
— Аз те мотивирам да бъдеш по-добър. Вместо да се обиждаш, трябва да ми благодариш.
Тогава разбрах, че тя изобщо не вижда проблем в думите си.
Седнах на стола до прозореца.
— Не искам да ме хвалиш. Искам само да не ме унижаваш.
Милена махна с ръка.
— Пак правиш драма от нищо.
На следващата сутрин станах рано и отидох сам на разходка.
Когато се върнах, тя беше приготвила кафе за двама ни. Седна срещу мен и започна да говори за покупките за седмицата.
Сякаш нищо не беше станало.
За първи път не се престорих, че всичко е наред.
Казах ѝ, че докато не можем да разговаряме с уважение, няма да ходя с нея на събирания, където отново ще бъда повод за шеги.
Тя се разсърди.
Вече трети ден говорим само за най-необходимото.
Вчера минах покрай пейката. Иван седеше на нея и ме поздрави.
— Добре си я направил, Гоше. Ще изкара още години.
Усмихнах се.
Странно е колко много може да означава едно обикновено признание от съсед, когато не си го чувал от собствения си човек от толкова време.
Не искам да развалям брака си заради няколко думи.
Но започвам да се питам колко години съм преглъщал подобни думи, само за да има мир вкъщи.
Правилно ли постъпвам, като отказвам повече да търпя тези шеги, или след толкова години брак трябва просто да ги подминавам?
