Началникът ми изхвърли подаръка ми в кошчето пред всички колеги, а после поиска да му благодаря.

На 52 години съм и работя като чистачка в една малка фирма вече девет години. Не съм от хората, които много говорят. Идвам първа, отключвам служебния вход, пускам осветлението и започвам работа.

Познавам всеки ъгъл на тази сграда. Знам кой си оставя чашата до компютъра, кой забравя прозореца отворен и кой винаги ме поздравява.

Началникът ни, господин Стоянов, никога не ме поздравяваше.

За него бях просто жената с парцала.

Преди две седмици фирмата празнуваше петнайсет години от създаването си. Всички говореха за тържеството, за подаръците и за специалните благодарности към служителите.

Реших и аз да направя нещо.

Всяка вечер след работа плетях малка декоративна кошничка. Вътре сложих ръчно направени цветя от прежда в цветовете на фирмата.

Не беше скъп подарък. Но го правих шест вечери, докато очите ми се уморяваха от дребните бримки.

В деня на празника облякох най-хубавата си блуза. Изгладих я два пъти, защото много се притеснявах.

Когато влязох в залата, всички вече бяха там.

Имаше музика, храна и красиво подредени столове. Аз застанах близо до вратата, защото не знаех дали е удобно да седна.

Една колежка от счетоводството ме повика.

— Ела, лельо Наде. И за теб има място.

Седнах до нея и сложих подаръка в скута си.

След официалните речи господин Стоянов започна да приема поздравления.

Изчаках всички да минат.

После се приближих и му подадох кошничката.

— Честит празник, господин Стоянов. Направих я сама. За спомен от мен.

Той погледна подаръка, после ръцете ми.

— Какво е това?

— Плетена кошничка. Цветята също са ръчно направени.

Той се засмя.

— Надежда, ние сме сериозна фирма, не детска градина.

Няколко души се обърнаха.

Усетих как ушите ми пламнаха.

— Просто исках да ви зарадвам.

Той взе кошничката с два пръста и я пусна в кошчето до вратата.

— Следващия път си върши работата, вместо да губиш време с глупости.

В залата стана тихо.

Не помръднах.

Гледах кошчето. Едно от плетените цветя беше паднало настрани.

Тогава той добави:

— И да благодариш, че изобщо си поканена на празника. Другаде чистачките не ги канят.

Някой тихо въздъхна.

Аз само казах:

— Извинете.

Обърнах се и излязох през служебния коридор.

В малкото помещение за препарати седнах върху обърната пластмасова касетка. Свалих очилата си и ги избърсах с края на блузата.

Не плаках веднага.

Първо се ядосах на себе си, че изобщо съм направила подаръка.

След няколко минути вратата се отвори.

Беше младият колега Мартин от техническия отдел.

Държеше кошничката ми.

— Лельо Наде, това ваше ли е?

Кимнах.

Той седна на стола срещу мен.

— Майка ми плете. Знам колко труд има тук.

Тогава се разплаках.

Мартин не ме успокояваше с големи думи. Само остави кошничката внимателно на рафта.

На следващата сутрин дойдох на работа както обикновено.

Но пред кабинета на господин Стоянов имаше няколко колеги.

Мартин беше написал общо писмо до собственика на фирмата. Оказа се, че единайсет души са го подписали още същата вечер.

В писмото не искаха уволнението на началника. Искаха публично извинение и еднакво уважение към всички служители.

Когато господин Стоянов ме повика, за първи път ме покани да седна.

— Надежда, май вчера прекалих.

Погледнах го.

— Не прекалихте вчера. Девет години ме карате да се чувствам така.

Той замълча.

Оставих на бюрото му молбата си за напускане.

Не бях решила да напусна заради една кошничка. Бях уморена да се страхувам дали ще бъда унижена всеки път, когато отворя уста.

Седмица по-късно започнах работа в малък семеен хотел. Заплатата беше почти същата, но още първия ден управителката ме представи на всички по име.

Кошничката сега стои на перваза в моята кухня.

Понякога я поглеждам и си спомням колко унизена се почувствах пред онези хора.

Но помня и Мартин, който се наведе да я извади от кошчето.

Защото понякога един човек може да те накара да се почувстваш нищожен, а друг да ти напомни, че заслужаваш уважение.

Правилно ли постъпих, като напуснах след девет години работа, или трябваше да приема извинението и да остана?