Видях ги през прозореца. Съпругата му разрязваше тортата, внучката ми пляскаше с ръце, а на празния стол до тях беше оставена дамска чанта.
Само че чантата не беше моята.
Казвам се Станка, на 64 години съм. Живея сама в малък апартамент в Добрич. Имам един син, Ивайло, на 38 години, и внучка на седем.
Откакто Ивайло се ожени за Гергана, отношенията ни постепенно се промениха.
Преди ми звънеше почти всяка вечер. Сега понякога минават две седмици, без да чуя гласа му.
Не съм се месила в брака им. Поне така си мислех.
Когато Гергана се върна на работа след майчинството, гледах внучката си почти всеки ден. Водех я на градина, готвех ѝ и я прибирах, когато родителите ѝ закъсняваха.
После Гергана започна да ми прави забележки.
Че съм сложила прекалено много сирене в закуската. Че съм купила неподходяща блуза. Че говоря на детето по старомоден начин.
Преглъщах, защото не исках да губя връзката с внучката си.
Миналия месец навърших 64 години.
Три дни преди рождения ми ден Ивайло ми се обади.
— Мамо, в събота ще те заведем на ресторант. Нищо не приготвяй.
Зарадвах се като малко дете.
В петък си купих нова блуза в тъмносиньо. Изгладих си панталона и дори отидох на фризьор.
В събота пристигнах десет минути по-рано.
Ресторантът беше на централната улица. Навън духаше студен вятър, затова влязох във фоайето.
Позвъних на Ивайло.
— Мамо, изчакай отвън. Има малка изненада.
Излязох обратно.
Минаха петнайсет минути. После още десет.
Когато отново му звъннах, той не вдигна.
Тогава погледнах през големия прозорец.
Вътре бяха Ивайло, Гергана, внучката ми и родителите на Гергана.
На масата имаше торта със свещички.
Помислих, че ме чакат да вляза.
Отворих вратата и се приближих усмихната.
— Ето ме и мен!
Гергана ме погледна изненадано.
— Станке, нали ти казахме да изчакаш?
— Чакам вече половин час.
Тя въздъхна.
— Сега развали изненадата.
Всички замълчаха.
Тогава забелязах, че на тортата пишеше честит рожден ден на майка.
Само че до нея седеше майката на Гергана.
Оказа се, че и тя имала рожден ден същата седмица.
Гергана решила да организира общо празненство, но първо искала да направят снимки само с нейните родители.
— Не искахме да се обидиш, че мама е в центъра — обясни тя.
Погледнах сина си.
— Затова ли ме оставихте отвън?
Ивайло започна да върти салфетката между пръстите си.
— Мамо, не прави сцени. Само няколко снимки са.
Точно тогава майката на Гергана се обади:
— Станке, не се сърди. Нали знаеш, че младите искат хубави семейни снимки.
Стоях права пред всички, с новата си блуза и малката чантичка в ръка.
Бях се приготвяла цяла сутрин, за да бъда част от празника.
А те ме бяха оставили навън, докато приключат снимките, на които не ме искаха.
Тогава внучката ми стана от стола.
— Тате, защо баба Станка не беше на снимките? Нали и тя има рожден ден?
Никой не отговори.
Детето се приближи до мен и ме хвана за ръката.
— Бабо, аз ти направих картичка, ама мама каза да ти я дам после.
Извади сгънат лист от джоба на жилетката си.
На него беше нарисувала две жени, хванати за ръце.
Отдолу с големи криви букви пишеше, че ме обича.
Очите ми се напълниха.
Прегърнах внучката си и ѝ благодарих.
После се обърнах към Ивайло.
— Сине, няма да ви развалям празника. Но не ме кани повече някъде, където трябва да чакам да свършите без мен.
Оставих ги и си тръгнах.
На път за вкъщи купих две парчета торта от кварталната сладкарница.
Едното изядох с чай, а другото прибрах в хладилника.
Вечерта Ивайло ми изпрати съобщение, че съм изложила всички пред персонала.
Не ми честити рождения ден.
На следващата сутрин ми се обади майката на Гергана.
Говореше тихо.
— Станке, искам да ти се извиня. Не знаех, че са те оставили да чакаш навън. Ако знаех, нямаше да позволя.
За първи път някой от тази маса призна, че случилото се не беше нормално.
Отговорих ѝ, че оценявам обаждането.
С Ивайло още не сме разговаряли истински.
Не искам да го карам да избира между мен и жена си. Никога не съм искала това.
Но съм му майка и не заслужавам да бъда крита от семейните снимки, сякаш присъствието ми е неудобство.
Картичката на внучката ми сега стои върху хладилника.
Поглеждам я всяка сутрин, докато си правя кафе.
И се чудя кога синът ми започна да се срамува от жената, която го е отгледала.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като си тръгнах от собствения си рожден ден?
