Каза ми го пред входа на офиса, където бях отишла да ѝ занеса домашен обяд. Държах пластмасова кутия с мусака и малка торбичка с ябълки.
На 57 години съм. Казвам се Стоянка и живея в Пазарджик. От двайсет и осем години работя като шивачка.
Имам една дъщеря, Виктория, на 29 години.
Отгледах я сама, след като баща ѝ си тръгна, когато тя беше на четири.
Не обичам да говоря за това. Просто така се стекоха нещата.
Работех в шивашки цех през деня, а вечер вземах дрехи за поправка вкъщи.
Шиех копчета, скъсявах панталони и сменях ципове до късно. Виктория седеше до мен и си пишеше домашните.
Когато беше малка, постоянно ми казваше, че един ден ще работи в голям офис и ще има собствено бюро.
Искаше да носи хубави дрехи и да не се притеснява за сметките.
Направих всичко, което можах, за да има този шанс.
Преди два месеца я назначиха в голяма фирма в Пловдив.
Беше толкова щастлива, че ми се обади още преди да излезе от интервюто.
— Мамо, приеха ме! Не мога да повярвам!
Плаках от радост.
Купих ѝ нова чанта за работа и изгладих всичките ѝ ризи, преди да замине.
Първите седмици ми звънеше почти всяка вечер.
После разговорите започнаха да стават по-кратки.
Казваше, че е заета, че има срещи и че трябва да се доказва.
Разбирах я.
Миналия четвъртък имах работа в Пловдив. Една позната ме беше помолила да ѝ поправя две рокли.
Сутринта приготвих мусака и реших да занеса порция на Виктория.
Знаех, че често пропуска обяда.
Когато стигнах до сградата, ѝ звъннах.
— Вики, долу съм. Донесох ти нещо за хапване.
Тя замълча.
— Мамо, защо не ми каза предварително?
Обясних, че съм наблизо и исках да я зарадвам.
След пет минути излезе.
Беше облечена с бежов костюм и високи обувки. Изглеждаше толкова хубава, че не се сдържах и я прегърнах.
Но тя бързо се отдръпна.
— Мамо, моля те, не тук.
Помислих, че бърза.
Подадох ѝ кутията.
— Направих ти любимата мусака.
Точно тогава от сградата излязоха две нейни колежки.
Едната се усмихна.
— Вики, това майка ти ли е?
Дъщеря ми погледна към мен, после към тях.
— Не, една позната от нашия град. Донесе ми нещо.
Не знам как успях да остана права.
Усетих как ръката ми, с която държах торбичката, започна да трепери.
Колежките я поздравиха и продължиха към паркинга.
Когато останахме сами, попитах тихо:
— Защо каза, че съм ти позната?
Виктория въздъхна.
— Мамо, не започвай. Тук хората са различни.
— Какво означава това?
Тя се огледа.
— Всички са от образовани семейства. Говорят за пътувания, бизнес, университети. Не искам да ме гледат по друг начин.
Погледнах я.
— Заради това, че съм шивачка ли?
Не ми отговори.
После каза:
— Просто не искам да обяснявам личния си живот на всички.
Оставих торбичката до краката ѝ.
— Добре, Вики. Няма да те притеснявам повече.
Тръгнах към автобусната спирка.
Бях изминала половината улица, когато телефонът ми звънна.
Беше Виктория.
— Мамо, забрави си торбата с роклите.
Върнах се.
Тя стоеше до входа и държеше торбата с дрехите, които трябваше да поправя.
Подаде ми я, без да ме погледне.
— Не се сърди. Просто искам да се впиша.
Прибрах се вечерта с последния автобус.
Вкъщи оставих чантата до шевната машина и седнах на стола.
На масата имаше стара снимка на Виктория от завършването ѝ.
Тогава ме беше прегърнала пред всички и беше казала, че съм най-силната жена, която познава.
Сега не искаше дори да ме нарече майка.
На следващия ден ми звънна една жена от Пловдив.
Беше колежката на Виктория, която ни беше видяла пред офиса.
Оказа се, че намерила номера ми от етикета на торбата с роклите. Виктория случайно беше взела едната рокля заедно с обяда.
Жената се извини и каза, че иска да ми върне дрехата.
После добави:
— Между другото, много хубаво сте поправили сакото на Виктория. Тя каза, че майка ѝ го е направила.
Замълчах.
Жената продължи:
— Исках да ви попитам дали приемате поръчки. Имам няколко дрехи за корекция.
Разбрахме се да ми ги изпрати.
Когато затворих, дълго гледах телефона.
Значи Виктория не се срамуваше да носи дрехите, които поправям. Само се срамуваше от жената, която ги поправя.
В неделя дъщеря ми се прибра.
Носеше цветя и кутия сладкиши.
— Мамо, съжалявам за онзи ден.
Попитах я дали е казала на колежките си истината.
Тя сведе поглед.
— Не още. Но ще им кажа.
Оставих цветята във ваза и седнах срещу нея.
Казах ѝ, че не искам подаръци. Не искам и да се чувства задължена да ми благодари за всичко, което съм направила.
Искам само да не се срамува от мен.
Виктория заплака.
Прегърнах я, защото ми е дъщеря и я обичам.
Но този път не ѝ казах, че всичко е наред.
Защото не е.
Вчера ми изпрати снимка от офиса. На бюрото ѝ стоеше малката платнена чантичка, която ѝ уших за първия учебен ден.
Написа, че я е показала на колежките си и им е разказала за мен.
Искам да ѝ повярвам.
Но още помня как ме нарече позната пред две непознати жени.
Какво бихте направили вие?
