На 63 години съм и живея сама от шест години.
Апартаментът е мой. Купихме го със съпруга ми още когато синът ни Мартин беше ученик.
Мартин е на 36 и от три години е женен за Елица.
Досега сме се разбирали нормално.
Преди четири месеца двамата започнаха основен ремонт на жилището си.
— Мамо, може ли да останем при теб за три седмици?
Казах да веднага.
Освободих им по-голямата стая, преместих част от дрехите си и освободих един шкаф.
Трите седмици станаха два месеца.
После три.
Не казвах нищо.
Само постепенно започнах да се чувствам като гост.
Елица премести подправките в кухнята, защото така ѝ било по-удобно.
Мартин сложи работния си лаптоп на масата и започна да ми казва кога да не пускам прахосмукачката, защото имал срещи.
Една сутрин станах в седем и си включих радиото тихо.
Елица излезе от стаята.
— Може ли малко по-късно? Още спим.
Изключих го.
След това започнах да пия сутрешното си кафе почти без звук.
Не исках да създавам напрежение.
Миналата неделя дойдоха родителите на Елица.
Никой не ме беше предупредил.
Прибрах се от магазина с две торби и ги заварих в хола.
Поздравихме се.
Направих кафе и извадих домашния кекс, който бях приготвила сутринта.
Докато разговаряхме, майката на Елица каза:
— Значи вече сте решили как ще го направите?
Погледнах Мартин.
— Какво ще правим?
Настъпи тишина.
Елица започна да подрежда салфетките.
Накрая синът ми каза:
— Мамо, щяхме да говорим с теб.
Оказа се, че ремонтът им се е оскъпил и вече не искали да се връщат в старото жилище.
Смятали да го продадат.
И имаха предложение за мен.
Да се преместя в малкото жилище на бабата на Елица.
То било свободно.
Аз стоях в собствения си хол и слушах как синът ми ми обяснява къде мога да живея.
— А вие?
— Ние ще останем тук.
Помислих, че не съм разбрала.
Бащата на Елица се намеси:
— За един човек този апартамент е прекалено голям.
Това го каза пред всички.
В моя дом.
С моята чаша кафе в ръката си.
Попитах Мартин дали това наистина е неговият план.
— На теб какво ти трябва? Две стаи стоят празни.
Погледнах към Елица.
Тя не каза нищо.
Тогава майка ѝ добави:
— На младите им трябва пространство.
Не знам защо, но станах и отидох до коридора.
Върнах се с двете празни чанти от магазина.
Сложих ги до вратата.
— Какво правиш? — попита Мартин.
— Давам ви време да си съберете нещата.
Всички млъкнаха.
Елица пребледня.
Мартин стана.
— Мамо, сериозно ли?
— Напълно.
Той започна да ми обяснява, че съм разбрала погрешно.
Казах му, че съм разбрала прекрасно.
Те не ме попитаха дали искам да се преместя.
Вече го бяха обсъдили с родителите на Елица.
Оставаше само да ме уведомят.
Тогава се случи нещо, което не очаквах.
Елица се разплака тихо и каза:
— Аз му казах, че това е грешно.
Мартин я погледна.
Оказа се, че идеята била негова.
Той бил убедил всички, че аз ще се съглася, защото постоянно казвам, че апартаментът ми е голям.
Да, казвала съм го.
Но никога не съм казвала, че не го искам.
Това е домът, в който съм отгледала детето си.
Тук знам коя дъска на паркета скърца.
Тук държа чашите, които харесвам, и сутрин мога да пусна радиото, когато пожелая.
Родителите на Елица си тръгнаха първи.
До вечерта Мартин и Елица събраха най-необходимото и отидоха при тях.
На следващия ден синът ми се върна сам.
Не спореше.
— Прекалих.
Кимнах.
Не исках голямо извинение.
Само исках да разбере.
Дадох им седмица да изнесат останалите вещи.
Вчера прибрах последната празна закачалка от стаята.
Тази сутрин станах в седем.
Направих си кафе.
После включих радиото.
Малко по-силно от обикновено.
Не защото съм ядосана.
А защото отново бях у дома.
Правилно ли постъпих, или трябваше да направя тази жертва за сина си?
