Познаваме се от осемнайсет години. Аз съм на 41, тя на 40. Минали сме през смяна на работа, разводи, безпаричие, ремонти, семейни проблеми и онези периоди, когато едната звъни на другата в десет вечерта само защото няма с кого да поговори.
Когато се запозна с бъдещия си съпруг, бях истински щастлива за нея.
Помагах ѝ и за сватбата.
Обикаляхме за обувки след работа. Два пъти ходих с нея да гледаме ресторанта. Една неделя седяхме в кухнята ми почти четири часа и сгъвахме малките картички за гостите.
Не съм очаквала специално отношение.
Поне така си мислех.
В деня на сватбата пристигнах малко по-рано. Бях купила подарък и отделно бях направила малък албум със снимки от годините ни заедно.
На първата страница бях сложила снимка от студентските ни години.
Бяхме с евтини якета, ужасни прически и се смеехме пред една будка за закуски.
Когато влязох в ресторанта, видях таблото с разпределението на гостите.
Потърсих името си.
Маса 14.
Погледнах към залата.
Нейните родители бяха на маса 2. Сестра ѝ и братовчедите бяха на съседните маси.
Общите ни приятели бяха на маса 5.
Аз бях в най-далечния край на залата с шестима души, които никога не бях виждала.
Казах си, че няма значение.
Сватба е. Разпределението сигурно е било сложно.
Седнах.
До мен имаше възрастна двойка от страната на младоженеца, негов бивш колега със съпругата си и две жени, които се оказаха далечни роднини.
Всички бяха любезни.
Само аз се чувствах странно.
По едно време видях една наша обща приятелка да ми маха от другия край на залата.
Отидох до нея.
— Защо си чак там?
— Явно така се е получило.
Тя ме погледна учудено.
— Ама нали ти помагаше за всичко?
Усмихнах се и смених темата.
По-късно отидох до тоалетната. На връщане минах покрай малкия коридор до кухнята и чух гласа на булката.
Говореше със сестра си.
Не исках да подслушвам, но чух името си.
Спрях.
— Тя ще се обиди ли? — попита сестра ѝ.
Приятелката ми въздъхна.
— Ще ѝ мине. Просто не исках да е при нашите приятели.
Замръзнах.
Сестра ѝ попита защо.
Отговорът беше тих, но го чух.
— Защото започва да разказва разни стари истории. Не искам пред неговите приятели да говори какви сме били преди.
Не знам колко време стоях там.
Може би десет секунди.
Може би една минута.
Върнах се на мястото си.
Погледнах албума, който бях оставила в подаръчната торбичка до стола.
Изведнъж разбрах.
Не ме беше сложила далеч случайно.
Срамуваше се от частта от живота си, в която присъствах аз.
След малко дойде при масата ми.
Усмихваше се.
— Добре ли си?
— Да.
— Съжалявам, че не успявам да седна при теб.
— Няма проблем.
Тя ме прегърна набързо и продължи към следващата маса.
Останах до края.
Не направих сцена.
Не казах нищо пред гостите.
Когато си тръгвах, оставих подаръка, но взех албума със себе си.
На следващата сутрин тя ми писа.
— Къде изчезна албумът? Видях, че го носеше.
Отговорих:
— Реших да си го запазя.
След пет минути телефонът ми звънна.
Не вдигнах.
После пак.
На третия път отговорих.
Тя веднага попита какво ми става.
Казах ѝ какво съм чула.
Настъпи тишина.
После започна да обяснява.
— Не си ме разбрала правилно.
— Как трябваше да го разбера?
— Просто исках всичко да бъде по-официално. Неговото семейство е малко по-различно.
Точно това ме заболя най-много.
Не извинението.
Това, че продължаваше да се оправдава.
— Значи аз не съм достатъчно официална за новия ти живот?
— Не казвам това.
— Точно това каза.
Тя се ядоса.
Каза, че съм превърнала нейния най-важен ден в нещо за себе си.
Аз седях на кухненския стол с кафето пред мен и слушах жена, за която преди години бях пътувала посред нощ, защото беше останала сама след раздяла.
Не ѝ го припомних.
Не исках да си водим сметка коя какво е направила.
Само казах:
— Не ме заболя къде ме сложи. Заболя ме защо.
След този разговор спряхме да се чуваме.
Минаха почти три месеца.
Преди седмица тя дойде пред офиса ми.
Чакаше ме отвън с две кафета.
Не я бях виждала от сватбата.
Каза, че съжалява.
Този път не обясняваше.
— Опитвах се да изглеждам като човек, който никога не съм била. И накрая нараних човека, който знае точно коя съм.
Не знаех какво да кажа.
Взех кафето.
Седнахме на една пейка пред офиса.
Говорихме около двайсет минути.
За работа. За майка ѝ. За новия ѝ апартамент.
Не говорихме за нашето приятелство.
Когато тръгна, ме попита:
— Някой ден ще ми покажеш ли пак албума?
Казах:
— Може би.
Албумът още е у дома.
Понякога го отварям.
Не съм изхвърлила нито една снимка.
Но вече разбирам, че осемнайсет години познанство не означават автоматично още осемнайсет години близост.
Мога да ѝ простя.
Само не знам дали мога отново да бъда човекът, на когото звъни първо.
Вие как мислите?
