Не го научих от нея. Видях снимките случайно във Facebook, докато чаках автобуса след работа.
На една от тях Мария беше пред ресторанта с бяла рокля, а около нея стояха хора, които познавах. Бивши колежки, нейни братовчеди, дори жена, с която постоянно казваше, че няма какво да си говорят.
Мен ме нямаше.
Стоях на спирката с торба от супермаркета в едната ръка и телефона в другата. Автобусът ми дойде, но не се качих.
С Мария се познавахме от седемнайсет години.
Запознахме се на първата ми работа в малък магазин за обувки. Тя постоянно забравяше химикала си, аз постоянно носех два.
После сменихме работата, омъжихме се, аз се разведох, тя се раздели с първия си приятел и пак останахме близки.
Когато ми беше тежко след развода, Мария идваше у дома с банички и кафе. Сядахме в кухнята и говорехме до късно.
Когато тя срещна Николай, аз първа разбрах.
— Този път е различно — каза ми.
Радвах се за нея.
Преди осем месеца ми показа пръстена.
Прегърнах я и веднага попитах кога ще е сватбата.
— Нищо не сме решили. Може само да подпишем.
После започна да избягва темата.
Ако попитах за дата, казваше, че още не знаят.
Ако споменех ресторант, сменяше разговора.
Не настоявах.
След снимките на спирката ѝ написах само:
— Честито. Бъди щастлива.
Видя съобщението след десет минути.
Не отговори.
Това ме заболя повече от снимките.
Прибрах се, оставих млякото в хладилника и забравих останалите покупки на плота. Седнах в кухнята с якето.
След около час телефонът звънна.
Мария.
Не вдигнах.
После пак.
На третия път отговорих.
— Може ли да ти обясня?
— Можеш.
Мълча няколко секунди.
— Николай не искаше да идваш.
Помислих, че не съм чула правилно.
Бях виждала Николай много пъти. Никога не сме се карали.
— Защо?
— Защото си разведена.
Засмях се от нерви.
— Какво общо има разводът ми с вашата сватба?
Мария започна да говори бързо.
Семейството на Николай било по-консервативно. Майка му казала, че не искала около тяхната маса хора с провалени бракове, защото било лош знак.
Първо си помислих, че Мария се шегува.
После разбрах, че не се шегува.
— И ти се съгласи?
— Не исках скандал точно преди сватбата.
Това беше всичко.
Седемнайсет години приятелство бяха станали по-малко важни от това да не се разсърди бъдещата ѝ свекърва.
— Мария, ти беше у дома, когато подписах документите за развода.
— Знам.
— Ти ми каза, че съм постъпила правилно.
— Знам.
— А сега си позволила някой да ме нарече лош знак?
Тя започна да плаче.
Не ѝ се развиках.
Само затворих очи и стиснах ръба на кухненската маса.
— Съжалявам — каза Мария. — Исках после да ти обясня.
— След кое? След като видя снимките?
Тя замълча.
На следващия ден имах работа до шест. Когато излязох от офиса, Мария ме чакаше отвън.
Беше с обикновени дънки и сив пуловер. Държеше малка торбичка със сладки от пекарната, от която винаги купувахме.
— Само пет минути.
Седнахме на една пейка.
Мария ми подаде торбичката.
Не я взех.
— Скарах се с Николай — каза тя. — Казах му, че това повече няма да се повтори.
— Сватбата вече мина.
— Знам.
Тогава ми каза нещо, което не очаквах.
Оказало се, че не само аз съм била махната от списъка.
Една нейна братовчедка не била поканена, защото живеела с мъж без брак. Стара приятелка на Мария отпаднала, защото семейството на Николай не я харесвало.
— Кога точно стана чуждата сватба твоя? — попитах.
Мария наведе глава.
Нямах нужда от отговор.
След това не прекратих приятелството ни с голям скандал.
Просто спрях да го нося сама.
Не звънях първа. Не измислях поводи да се виждаме. Не пишех всяка сутрин, както преди.
Мария опита няколко пъти.
Пихме кафе веднъж.
Говорихме за работа, за цените, за ремонта в нейния апартамент.
Но не беше същото.
Преди седмица тя ми изпрати стара наша снимка от морето. На нея сме на около 25 години, изгорели от слънцето и сме се смели на нещо.
Под снимката написа:
— Липсва ми това.
Гледах съобщението дълго.
После отговорих:
— И на мен. Но то беше преди да се срамуваш да ме сложиш сред гостите си.
Тя не отговори.
Не я мразя.
И не мисля, че седемнайсет години могат просто да изчезнат.
Но вече знам, че понякога едно приятелство не свършва с предателство, което всички виждат.
Понякога свършва с един празен стол, който е трябвало да бъде твой.
Какво бихте направили вие?
