На 42 години съм и познавах Мария повече от двайсет години.
Запознахме се на първата ми работа. После сменихме фирми, квартири, телефони, мъже, прически, но приятелството ни някак остана.
Поне аз така мислех.
Последната година Мария започна да общува с нова компания от работата си.
Не ревнувах. Аз също имам други приятелки.
Просто постепенно започнах да забелязвам дребни неща.
Пишех ѝ и тя отговаряше след два дни. Предлагах кафе и все беше заета.
Но когато имаше проблем, телефонът ми звънеше.
Слушала съм я по час след работа, докато сгъвам прането или чакам тенджерата да заври.
Преди три седмици Мария ме покани на рождения си ден.
— Ела към седем. Ще сме само близки хора.
Купих ѝ шал, който беше харесала, и малка саксия с подправки за кухнята.
В събота валеше ситно.
Стигнах пред блока ѝ малко след седем. Косата ми беше мокра по краищата, а хартиената торбичка с подаръка вече се беше размекнала отдолу.
Позвъних на домофона.
Никой не отвори.
Звъннах на Мария.
— Долу съм.
Настъпи кратко мълчание.
— А, ти дойде ли?
Помислих, че не съм чула правилно.
— Нали ме покани?
Отгоре се чуваше музика и гласове.
— Да, ама стана малко сложно. Дойдоха повече хора от офиса.
Стоях под козирката и гледах мокрия тротоар.
— И?
— Изчакай малко долу. Ще видя какво мога да направя.
Тези думи още ги чувам.
Какво можела да направи.
Все едно чаках за свободна маса в ресторант, а не пред дома на жена, която наричах най-добрата си приятелка.
Минаха десет минути.
После петнайсет.
Една съседка излезе с кучето си и ме поздрави.
Аз още държах подаръка.
Накрая входната врата се отвори.
Не беше Мария.
Излязоха две жени, които познавах бегло от нейни снимки.
Едната ме разпозна.
— Ти няма ли да се качваш?
Не знаех какво да кажа.
Точно тогава Мария слезе.
Погледна към жените, после към мен.
— Просто нямаме достатъчно столове — каза.
Едната жена я погледна учудено.
— Как така? В кухнята има поне четири празни.
Мария пребледня.
Тогава разбрах.
Не ставаше дума за столове.
Мария просто не искаше да съм там.
Попитах я направо.
— Притесняваш ли се от мен пред новите си приятели?
— Не говори глупости.
— Тогава защо стоя пред входа?
Тя въздъхна.
— Защото понякога правиш нещата неловки. Разказваш стари истории. Те са ми колеги.
Стоях и я гледах.
Миналото, което аз пазех като доказателство за приятелството ни, за нея явно беше неудобство.
Подадох ѝ торбичката.
— Честит рожден ден.
Тя не я взе.
— Недей сега да правиш сцена.
Това беше най-болезненото.
Не бях повишила тон.
Не я бях обидила.
Просто стоях мокра пред входа с подарък в ръка.
Прибрах се.
На следващата сутрин Мария ми изпрати съобщение.
Пишеше, че съм реагирала прекалено емоционално и че на рождения ѝ ден не било моментът да изисквам обяснения.
Не отговорих.
Два дни по-късно една от жените, които срещнах пред входа, ми писа.
Оказа се, че Мария била казала на компанията, че аз вероятно няма да дойда, защото сме се били отдалечили.
Това ме заболя повече от вечерта пред блока.
Защото разбрах, че раздялата ни вече се беше случила.
Само аз не бях уведомена.
След седмица Мария ми се обади.
Имала проблем в работата и искала да поговорим.
Гледах телефона, докато спря да звъни.
После ми написа:
— Наистина ли ще зачеркнеш двайсет години заради една вечер?
Отговорих само:
— Не ги зачерквам. Просто вече разбрах какво означават за теб.
Прибрах шала, който така и не ѝ дадох, в гардероба.
Саксията остана на моя прозорец.
Всяка сутрин я поливам, преди да тръгна за работа.
Не мразя Мария.
Но вече не искам приятелство, в което съм достатъчно добра да слушам проблемите ѝ, а неудобна, когато трябва да застана до нея пред други хора.
Вие бихте ли простили след такова нещо?
