Стоях пред блока му с торба домашна храна в едната ръка и чадър в другата. Бях пътувала почти два часа с автобус, защото той все казваше, че няма време да се прибере.
Аз съм на 58 години. Откакто се разведе преди три години, синът ми се премести в друг град заради работата.
Не съм се месила в живота му.
Звънях му веднъж-два пъти седмично. Ако не вдигнеше, не настоявах.
Преди месец ми каза, че живее с жена на име Даниела.
Зарадвах се.
Предложих някой ден да се запознаем.
— Ще стане, мамо. Много сме заети сега.
Миналата седмица ми се обади и каза, че е настинал и няма сили дори да си сготви.
На следващата сутрин станах в шест.
Направих пилешка супа, една тава мусака и любимата му баница със сирене. Сложих всичко в пластмасови кутии, увих ги в кърпа и ги прибрах в голямата си платнена чанта.
Не му казах, че ще отида.
Исках просто да оставя храната и да си тръгна.
Когато стигнах пред блока, заваля.
Позвъних на домофона.
Синът ми слезе след няколко минути. Беше по анцуг и изглеждаше изненадан.
— Мамо, защо не се обади?
Вдигнах торбата.
— Донесох ти малко храна.
Точно тогава входната врата се отвори зад него.
Излезе жена около четирийсетте. Беше облечена за работа и държеше ключовете за колата си.
Усмихна ми се.
— Здравейте.
Преди да успея да кажа нещо, тя попита сина ми:
— Коя е госпожата?
Той замълча за секунда.
После каза:
— Една съседка от стария квартал. Донесла ми е нещо.
Не разбрах веднага.
Наистина не разбрах.
Стоях и гледах собствения си син.
Даниела ми благодари учтиво, пожела ми хубав ден и тръгна към паркинга.
Аз още държах торбата.
— Съседка ли?
Той веднага погледна към улицата.
— Мамо, не започвай.
Попитах го защо жената, с която живее, не знае коя съм.
Той се ядоса.
— Защото ти идваш без предупреждение с торби и манджи. Не искам да изглежда, че майка ми още ме обслужва като дете.
Все едно някой ме беше залял със студена вода.
Подадох му торбата.
Той я взе и въздъхна.
— Недей да правиш драма от всичко.
Тръгнах си.
На спирката открих, че чадърът ми е останал до входа.
Не се върнах за него.
Два дни по-късно телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Беше Даниела.
— Вие сте майката на Виктор, нали?
Замълчах.
Оказа се, че същата вечер намерила върху една от кутиите малко листче, което бях залепила сутринта.
Бях написала само: За Виктор – супата да се стопли на слаб огън. Мама.
Тя го попитала.
Тогава той признал.
Очаквах Даниела да ми каже, че не е трябвало да идвам без предупреждение.
Вместо това каза:
— Искам да ви се извиня. Ако знаех коя сте, никога нямаше да си тръгна така.
Отговорих ѝ, че тя няма за какво да се извинява.
На следващата неделя синът ми дойде.
Сам.
Носеше чадъра ми.
Остави го до вратата и дълго не каза нищо.
После промълви:
— Изложих се.
Не го прегърнах веднага.
Не му казах, че няма нищо.
Имаше.
Казах му:
— Може да не искаш да ти нося храна. Може да искаш да се обаждам предварително. Това мога да го разбера. Но да се срамуваш да кажеш, че съм ти майка, не мога.
Той сведе глава.
За първи път не го успокоих аз.
Оставих го сам да понесе тишината.
После седнахме в кухнята и пихме кафе.
Не знам дали една грешка определя човек. Знам само, че от този ден спрях да тичам при всяко негово оплакване.
Обичам го същото.
Но вече чакам да ме покани.
Защото майчината обич не означава да приемаш всяко унижение и после да се усмихваш, само защото това е детето ти.
Вие бихте ли простили на сина си след подобна постъпка?
