На 41 години съм и никога не съм мислила, че едно приятелство от двайсет години може да приключи между салата, торта и чаши с минерална вода.
С Ива се познаваме от първата ми работа. Тогава и двете бяхме на двайсет и няколко, брояхме стотинките до заплата и си носехме кафе в пластмасови чаши от автомата.
После животът ни тръгна в различни посоки.
Аз се омъжих, разведох се и останах сама. Ива създаде семейство и започна собствен малък салон.
Въпреки това се чувахме почти всеки ден.
Преди година обаче нещо започна да се променя.
Аз смених работата си и започнах да работя повече. Понякога не можех да говоря по телефона вечер. Два пъти отказах да излезем през седмицата, защото на следващия ден ставах в шест.
Ива започна да подхвърля:
— За всички имаш време, само за мен нямаш.
Първоначално се смеех.
После престана да ми бъде смешно.
Ако не отговорех веднага на съобщение, получавах:
— Ясно.
Ако кажа, че съм изморена:
— Добре, няма да те занимавам.
Започнах да се чувствам виновна за съвсем нормални неща.
Преди две седмици Ива имаше рожден ден.
Обади ми се лично.
— Искам да дойдеш. Няма да приемам отказ.
Купих ѝ шал, който бях видяла преди месец и знаех, че харесва. Опаковах го сама в кремава хартия и сложих малка картичка.
Отидох малко след седем.
Имаше около десет души. Повечето ги познавах.
Ива ме прегърна на вратата, но някак набързо.
Оставих подаръка до останалите и седнах.
През първия час почти не разговаряхме. Всеки път, когато се опитвах да я заговоря, тя се обръщаше към някого другиго.
Реших, че е заета с гостите.
После една жена, която бях виждала само два пъти, ме попита:
— Ти ли си приятелката, дето все няма време?
Усетих как лицето ми пламна.
Погледнах Ива.
Тя се засмя.
— Е, вече не знам дали сме приятелки.
Всички около масата млъкнаха за няколко секунди.
Помислих, че пак се шегува.
— Какво означава това?
Ива остави вилицата си.
— Означава, че приятелството не е само когато на теб ти е удобно.
Някой се размърда на стола. Друг започна да гледа телефона си.
Аз седях и не знаех какво да кажа.
— Можеше да ми го кажеш насаме.
— Казвала съм ти достатъчно пъти.
Това не беше вярно.
Получавах намеци, сърдити съобщения и мълчание. Никога не беше сядала срещу мен да ми каже какво точно я боли.
Но най-лошото дойде след това.
Ива посочи една от жените до себе си.
— Поне Мария знае какво означава истинска приятелка. Когато ѝ се обадя, идва.
Мария се смути.
Аз просто седях там с празна чиния пред себе си и усещах погледите на всички.
Двайсет години приятелство бяха сведени до това колко бързо отговарям на телефона.
Станах.
Ива ме погледна.
— Пак ли бягаш?
Тогава за първи път не почувствах вина.
— Не. Просто няма причина да стоя там, където ме канят, за да ме унижат.
Взех палтото си от закачалката.
Подаръка оставих.
На следващия ден Ива не ми се обади.
Минаха четири дни.
После получих съобщение:
— Надявам се поне да си разбрала защо бях ядосана.
Прочетох го няколко пъти.
Отговорих:
— Разбрах, че си била ядосана. Не разбрах защо трябваше да ме наказваш пред други хора.
Тя написа, че преувеличавам.
Не отговорих повече.
След няколко дни Мария ми писа. Каза, че ѝ е било ужасно неудобно да бъде използвана като пример и че никога не е искала да заема моето място.
Тогава научих и нещо друго.
Ива от месеци разказвала на общите ни познати, че съм станала надменна, защото съм започнала нова работа.
А аз през тези месеци ѝ носех лекарства, когато беше настинала, редактирах рекламните текстове за салона ѝ вечер след работа и два пъти отмених свои планове, когато имаше нужда да говори.
Никога не съм го броила.
Докато не разбрах, че тя брои всичко.
Преди три дни Ива ми се обади.
Не вдигнах веднага.
После ѝ върнах обаждането.
Каза:
— Значи двайсет години ще хвърлим заради една вечер?
Отговорих:
— Не. Една вечер просто ми показа какво е станало с тези двайсет години.
Не сме се чували оттогава.
Шалът още е при нея.
Понякога ми липсва човекът, с когото пиех кафе от автомат и делях последните си десет лева преди заплата.
Но не знам дали този човек още съществува.
И за първи път от много време не изпитвам вина, че не съм на разположение постоянно.
Вие как мислите?
