Не го осъзнах изведнъж. Просто една неделя стоях във входа му с торба инструменти в ръка и чух снаха ми да казва от кухнята:
— Добре че дойде баща ти, поне няма да плащаме на майстор.
Синът ми се засмя.
Аз останах неподвижен за няколко секунди.
Имам един син, Виктор. На 29 е, женен от три години. С жена му си купиха стар двустаен апартамент и оттогава все има нещо за оправяне.
Разбирам ги.
Кредит, сметки, мебели. Заплатите им не са огромни.
Аз работя като техник и цял живот съм свикнал да поправям нещата сам.
Когато се нанесоха, боядисвах с тях три дни.
После монтирах корнизите.
Смених смесителя в кухнята.
Оправих една врата, която заяждаше.
Никога не съм искал нищо.
Даже когато Виктор предлагаше да ми плати горивото, казвах:
— Остави ги за кредита.
Само че постепенно започнах да забелязвам нещо.
Телефонът ми звънеше почти винаги с конкретна причина.
— Тате, свободен ли си в събота? Контактът пак прави проблем.
Или:
— Тате, имаш ли подходяща бормашина?
А когато аз звънях просто да ги чуя, разговорите бяха кратки.
— После ще ти звънна, че сме навън.
Често това после не идваше.
Преди месец имах рожден ден.
Не правих празненство. Купих малка торта и няколко неща за вечеря.
Виктор ми се обади сутринта.
— Честит рожден ден, тате. Довечера няма да успеем, имаме уговорка.
Казах му, че няма проблем.
Седнах вечерта сам в кухнята, отрязах си парче торта и прибрах останалото в хладилника.
Два дни по-късно телефонът звънна.
— Тате, в неделя можеш ли да дойдеш? Трябва да сложим няколко рафта.
Казах да.
Навик.
В неделя пристигнах около десет сутринта.
Носех нивелир, винтове, дюбели и малката бормашина.
Снахата отвори.
— Заповядай. Виктор още се оправя.
Оставих обувките до вратата.
Тогава чух онова изречение от кухнята.
Добре че дойде баща ти, поне няма да плащаме на майстор.
После смеха на сина ми.
Влязох.
И двамата млъкнаха.
Виктор погледна торбата ми.
— Донесе ли по-дългите дюбели?
Не попита дали съм добре.
Не каза дори благодаря, че съм дошъл.
Само за дюбелите.
Извадих ги и ги оставих на плота.
Започнахме работа.
След около два часа рафтовете бяха готови.
Докато събирах праха с малка четка, снахата каза:
— И другата седмица трябва да погледнем шкафа в антрето.
Този път не казах да.
— Няма да мога.
Виктор се обърна.
— Защо?
— Имам работа.
Той се засмя.
— В неделя?
Погледнах го.
— Да. Моя работа.
На следващата неделя не отидох.
Излязох сутринта, купих си кафе и се разходих до пазара. После се прибрах и оправих една стара етажерка, която от месеци отлагах.
Телефонът не звънна.
Мина още една седмица.
После Виктор ми се обади.
— Тате, шкафът вече съвсем се разхлопа.
— Обадете се на майстор.
Настъпи тишина.
— Сериозно ли?
— Напълно.
Тогава той се ядоса.
— Какво ти става напоследък?
Не издържах.
— Викторе, кога последно ми се обади, без да искаш да поправя нещо?
Замълча.
Чувах телевизора при него.
— Е, какво общо има това?
— Има.
Казах му за рождения ми ден.
Казах му за неделите.
И накрая му казах какво бях чул в кухнята.
Той веднага отвърна:
— Беше шега.
— Може да е било шега за вас. На мен не ми беше смешно.
Затворихме без да се разберем.
Чувствах се ужасно.
Това е синът ми.
Цяла вечер се чудех дали не съм дребнав.
Вчера някой позвъни на вратата ми.
Беше Виктор.
Не носеше счупен шкаф.
Не носеше контакт.
Не носеше нищо.
Само една кутия сладки от кварталната сладкарница.
Седна в кухнята.
Погледна към масата и каза:
— Май наистина прекалих.
Не започнах да му обяснявам колко ме е наранил.
Само направих кафе.
Говорихме почти два часа.
За работата му. За кредита. За моята работа. За съседа ми, който всяка сутрин мести една и съща саксия пред входа.
Когато тръгваше, Виктор ме прегърна и каза:
— Следващата неделя ела на обяд. Няма нищо за ремонт.
Засмях се.
За първи път от много време се почувствах поканен като баща, а не като безплатен майстор.
Но още се питам дали трябваше да говоря по-рано, вместо да трупам всичко в себе си.
Какво бихте направили вие?
