Не трябваше да го чуя. Бях отишла само да оставя една тава с баница и да си тръгна.
Дъщеря ми Ива е на 29 години и от две години живее с приятеля си в София. Аз съм в Перник и работя в шивашки цех.
Не сме богати хора. Никога не сме били.
Отгледах Ива сама от дванайсетгодишна. Не го казвам, за да се хваля. Просто така се случи животът.
Когато Ива беше студентка, ставах в пет и половина сутринта, за да хвана първия автобус за работа. В края на месеца първо отделях за нейния наем и после гледах какво остава за мен.
Не съм ѝ го натяквала.
Исках да има по-лек живот.
Ива завърши, намери хубава работа в рекламна агенция и постепенно всичко около нея се промени.
Започна да се облича различно, да ходи по хубави места, да пътува.
Радвах се.
Само започнах да усещам, че когато говори за мен пред други хора, някак бърза да смени темата.
Преди две седмици Ива имаше рожден ден.
Попитах я дали ще се съберем.
— Ще поканя няколко души вкъщи, мамо. Нищо специално.
Казах ѝ, че ще направя баница.
— Недей да се занимаваш.
Но аз знаех, че я обича.
Станах рано в събота. Натроших сиренето, разтопих малко масло и използвах онази стара тава, в която винаги ми става хубава.
Следобед хванах автобуса.
Бях купила и малък подарък – сребърни обеци. Три месеца отделях по малко за тях.
Когато стигнах пред блока, написах на Ива, че съм долу.
Не отговори.
Реших да се кача.
Вратата на апартамента беше открехната. Отвътре се чуваше музика и разговори.
Тъкмо щях да позвъня, когато чух гласа на един мъж:
— Майка ти няма ли да идва?
После Ива отговори:
— Не, казах ѝ да не идва. Тя не се чувства добре сред такива хора.
Спрях.
Една жена се засмя и каза:
— Защо? Толкова ли е строга?
И тогава дъщеря ми каза:
— Не. Просто е много обикновена. Работи в шивашки цех, от малък град е… Няма да има какво да си говорят.
Не помня колко секунди стоях там.
Тавата беше топла през кърпата и започна да ми тежи в ръцете.
После някой каза:
— Е, това е майка ти все пак.
Ива отговори тихо:
— Знам. Просто понякога ми е неудобно.
Не влязох.
Слязох по стълбите.
На втория етаж срещнах възрастна жена с торба за боклук. Поздрави ме, а аз едва успях да ѝ отговоря.
Седнах на пейката пред блока.
Гледах тавата в скута си и не знаех какво да правя с нея.
След десет минути телефонът ми звънна.
Ива.
Не вдигнах.
После получих съобщение:
— Мамо, къде си?
Написах само:
— Тръгнах си.
След минута тя излезе.
Видя ме на пейката и веднага разбра.
— Чула си.
Не я попитах какво точно.
Само ѝ подадох тавата.
— Честит рожден ден.
Ива започна да плаче.
Каза, че не го мислела така. Че просто приятелите ѝ били различни. Че се притеснявала аз да не се чувствам неловко.
— И затова каза, че ти е неудобно от мен?
Тя замълча.
Това мълчание ми беше достатъчно.
Подадох ѝ и малката кутийка с обеците.
Тя отказа да я вземе.
— Не ги искам така.
— Аз съм ги купила за рождения ти ден, не за да ми се извиняваш.
Оставих кутийката върху тавата.
После станах.
Ива ме хвана за ръката.
— Мамо, моля те, качи се.
Погледнах към входа.
Горе бяха хората, пред които собственото ми дете беше решило, че професията ми и градът ми ме правят недостатъчно добра компания.
Не можех да се кача.
Прибрах се с автобуса.
На следващата сутрин Ива дойде при мен.
Без грим, с вързана коса и същата кутия в ръката.
Седнахме в кухнята.
Тя ми каза нещо, което не очаквах.
— От години се опитвам да изглеждам като човек, който е израснал по друг начин.
Попитах я защо.
Ива погледна стария шкаф, мушамата на масата и чашата си.
— Защото ме беше страх хората да не решат, че не съм достатъчно добра.
Тогава разбрах, че тя не се е срамувала само от мен.
Срамувала се е от живота, от който е тръгнала.
Не я прегърнах веднага.
Не можех.
Казах ѝ само:
— Никога не се срамувай от мястото, от което си тръгнала. Особено ако някой там е работил цял живот, за да стигнеш по-далеч.
Ива остана при мен до вечерта.
Обеците още са в кутийката.
Казах ѝ, че един ден ще ѝ ги дам отново, когато този рожден ден вече не боли толкова.
Обичам дъщеря си.
Но още не мога да забравя онова изречение зад вратата.
Вие как мислите?
