Познаваме се с Нели от повече от двайсет години. Запознахме се на първата ми работа и оттогава минахме през какво ли не.
Тя беше до мен при развода ми. Аз бях до нея, когато остана без работа. Гледали сме си ключовете, поливали сме си цветята, носили сме си супа, когато другата е била зле.
Поне аз така разбирах приятелството ни.
Аз работя като продавач-консултант в магазин за обувки. Не печеля много, но си плащам сметките и не дължа нищо на никого.
Нели преди няколко години започна работа в голяма фирма.
Постепенно животът ѝ се промени.
Започна да ходи на служебни вечери, да пътува, да се облича по-скъпо. Радвах ѝ се искрено.
Когато ми показваше нова чанта или снимки от хотел, никога не съм завиждала.
Само забелязах, че започнахме да се виждаме все по-рядко.
Преди идваше у дома по анцуг и ядяхме препечени филии в кухнята.
После започна да предлага само определени кафенета.
Ако аз предложех кварталното заведение до нас, тя казваше:
— Хайде някъде по-приятно.
Не му обръщах внимание.
Преди месец Нели ми се обади много развълнувана. Фирмата ѝ организирала голямо празненство и служителите можели да доведат близък човек.
— Искам ти да дойдеш — каза тя.
Зарадвах се.
Дори си купих нова тъмносиня рокля. Не беше скъпа, но ми стоеше добре.
В деня на събитието приключих работа в шест. Преоблякох се в малката стаичка зад магазина, оправих си косата пред огледалото до шкафчетата и тръгнах направо оттам.
Нели ме чакаше пред ресторанта.
Когато ме видя, първо се усмихна, после погледът ѝ слезе към обувките ми.
Бях с черни обувки от магазина, в който работя.
— С тези ли ще бъдеш? — попита.
Погледнах надолу.
— Да. Защо?
— Нищо. Просто питам.
Влязохме.
Имаше много хора. Нели постоянно ме представяше на колегите си.
Но забелязах нещо странно.
— Това е Елена, моя стара приятелка — казваше.
Никога не споменаваше къде работя.
Не че беше длъжна.
Но когато един мъж попита директно:
— А ти с какво се занимаваш?
Отворих уста да отговоря, но Нели ме изпревари.
— Елена е в търговията.
Усмихнах се и добавих:
— Продавам обувки.
Настъпи съвсем нормална тишина от две секунди.
Мъжът каза:
— Сигурно е тежко по цял ден права.
— Свиква се — отговорих.
Разговорът продължи.
Нищо страшно не се случи.
Но Нели видимо се напрегна.
Малко по-късно отидохме до коридора пред тоалетните. Там тя ме хвана за лакътя.
— Защо трябваше да обясняваш точно какво работиш?
Помислих, че се шегува.
— Защото ме попита.
— Можеше просто да кажеш, че си в търговията.
Гледах я и не разбирах.
— Но аз продавам обувки, Нели. Какъв е проблемът?
Тя въздъхна.
— Няма проблем. Просто тук хората са малко по-различни.
Това изречение още го чувам.
Попитах я какво означава по-различни.
— Не го приемай лично — каза тя. — Просто не е нужно всички да знаят всичко.
Тогава вече разбрах.
Не се срамуваше да бъде моя приятелка, когато седяхме сами в кухнята ми.
Срамуваше се другите да знаят коя точно е приятелката ѝ.
Върнахме се при останалите.
Не направих сцена.
Стоях още около половин час, поздравих хората около нас и казах на Нели, че съм уморена и ще си тръгвам.
Тя ме изпрати до входа.
— Сърдиш ли се?
— Не. Просто ми стана ясно нещо.
Тя веднага се защити.
— Пак си разбрала нещата погрешно.
Не спорих.
На следващия ден Нели ми изпрати снимки от вечерта.
На общите снимки с колегите си беше усмихната до ушите.
Нашата снимка не беше сред тях.
Седмица по-късно ми звънна.
Имала проблем с една колежка и искала да дойде у дома да си поговорим, както едно време.
Купих кафе и извадих две чаши.
После седнах сама в кухнята и си помислих колко странно е това.
Когато Нели има нужда някой да я изслуша, моят малък апартамент е достатъчно добър.
Моята работа не я притеснява.
Моите евтини чаши не я притесняват.
Тогава и аз съм достатъчно добра.
Обадих ѝ се и казах, че този път няма да се видим.
Тя се ядоса.
Каза, че двайсет години приятелство не се хвърлят заради една глупава реплика.
Може би е права.
Само че за мен не беше една реплика.
Беше моментът, в който видях как изглеждам през нейните очи, когато около нея има хора, чието мнение е важно.
Оттогава не сме се виждали.
Понякога ми липсва.
Липсват ми неделните кафета, телефонните разговори и човекът, за когото мислех, че ми е приятел.
Но за първи път не изпитвам нужда да се извинявам за работата си, обувките си или живота си.
Аз не се срамувам от тях.
И вече не искам до себе си човек, който го прави вместо мен.
Вие как мислите?
